Издателство "Весела Люцканова"

Виртуална библиотека

ХОРИЗОНТАЛНОТО ОБЩЕСТВО

(откъс)

 

ПРЕДГОВОР

 

Светът, в който живеем, сякаш е прокълнат да води войни за идентичност и политика, целяща идентичност. Национални страсти разраняват лицето на земята. Съществува например един много зловещ вид съвременна война ­ война, в която една етническа група или един народ избива или се опитва да избие друга група или народ. След събитията в Босна в езика навлезе злокобната фраза "етническо прочистване". Смисълът є е повече от ясен.

Отпечатъците от политиката, целяща идентичност, са видими еднакво добре там, където има насилие, и там, където няма. Вътре в нациите политиката за идентичност е в самия център на културната и политическата сцена. Защитата на дискриминираните, многообразието на културите, правото на коренните американски жители да получават земя, вода, възможност за риболов, дори костите на дедите си, правото на глухите студенти да избират лидери, които са "като тях" (тоест, също глухи) в американските колежи за глухи ­ списъкът в Америка е безкраен. Можем да съставим подобни списъци за всяка страна. Живеем във време, в което груповата идентичност е от значение, при това голямо значение ­ страната, расата, етническата група, религията, към която принадлежим, да не споменаваме принадлежността към други "нации", включително определените според сексуалните си предпочитания. Разбира се, някои от тези форми на идентичност винаги са били от значение. Разделението между мъжете и жените е започнало преди милиони години, в зората на човешкия род, ако не и още по-назад във времето. Религиозната идентичност също има своето родословно дърво. Факт е и европейският навик да се изгарят евреи или еретици на клада. Но съществува и едно усещане, че някои аспекти от личната идентичност днес оказват влияние по нов, различен начин. Това усещане, струва ми се, в основата си е вярно.

Въпреки всичко обаче нашият свят все повече се превръща в свят на индивиди. Живеем в епоха на геноцид, но също така и в епоха на универсални човешки права, епоха, в която хартите за правата, конституциите и декларациите за правата никнат като листа на дърво. Това е епоха, в която старите форми и традиции сякаш се разпукват ­ формите и традициите, които са държали индивида като в клетка от предписания, които са го фиксирали към определени социални роли, които са го забождали като насекомо на определено място в света, независимо колко се бори и съпротивлява. Освен това изглежда живеем в свят, който все повече и повече придобива нещо като обща за всички култура. Това е свят, който пее едни и същи популярни песни и гледа едни и същи филми навсякъде по земното кълбо. Бенджамин Р. Барбър в "Джихад срещу Максвят" ­ книга, която (с право) привлече голямо внимание ­ нарича тази всеобща култура "Максвят". Няма съмнение, че това също го има.

Могат ли тези тенденции да бъдат помирени? Или нашият свят е твърде сложен случай ­ плетеница от безнадеждни противоречия? Една от целите на тази книга е да свърже някои от тези явления, които изглеждат така различни, така несъвместими, които обаче, чувствам почти инстинктивно, имат нещо общо помежду си. Не твърдя, че моите отговори са единствените възможни. Със сигурност не съм първият, който си задава въпроси за идентичността, национализма, законовия ред и индивидуализма, нито пък съм единственият, който се опитва да отговори на подобни въпроси. Надявам се обаче да добавя поне нещичко към текущите дебати.

Като преподавател по право, особено ме интересуват въпросите на правото и властта: как са структурирани, какво означават за нашето общество (и за другите общества), как се развиват и променят, ограничават или разрастват през годините. Променящите се разбирания за идентичността неизбежно се отразяват върху правото и неизбежно оформят законите. Въпросите на идентичността са в основата на движенията за граждански права и законите за гражданските права. Те се проявяват например в закона за гражданството и имиграцията, в разбиранията за човешките права и правата на малцинствата. За тези юридически и социални въпроси често ще става дума в настоящата книга. От друга страна, разпадането на традициите и настъпването на индивидуализма оказват дълбоко влияние върху правовия ред и структурата на властта.

Целта ми в тази книга е да обяснявам и описвам. Използвам тези две думи съвсем целенасочено. Не правя опит да произнеса присъда. Не давам политически предписания. Не предсказвам златен век или, обратното, гибел. Нямам готови рецепти какво трябва или не трябва да правят правителствата и обществата. Разбира се, ледената неутралност по въпросите на политиката е нещо невъзможно. И нежелателно. Имам своите категорични мнения и правя морални преценки ­ много от тях ще станат очевидни в следващите страници. Някои от тези преценки са прости и ясни и вероятно се споделят от повечето читатели. На света има хора, които по една или друга причина смятат, че са в правото си да убиват хора от други раси или религии. Малцина от тях ще прочетат тази книга.

Едно просто твърдение: миналото е мъртво. Никога не можем да се върнем там. Налага се да работим със света, който имаме ­ не с този, който бихме искали да имаме или сме имали. Миналото хвърля сянка върху настоящето. Може дори да ни се струва поразително живо, убедително живо, но това е илюзия. В действителност миналото само по себе си е без значение. Миналото е съществено доколкото то е наследено, прието, преработено и преосмислено от хората в настоящето. За добро или лошо, ние сме това, което сме, а което сме, е където сме, в пространството и времето. През последното столетие светът значително се е променил. Всички ние живеем в свят, какъвто никога преди не е съществувал. Това е свят на масов транспорт и комуникации, свят на сателитна телевизия, свят на компютри и климатични инсталации. Живеем в нещо, което някои хора наричат "глобално село". Хубав израз, но той е само метафора. Този свят определено не е село, а селският живот за повечето от нас е безвъзвратно и изцяло загубен.

Във всеки случай първата стъпка към промяната на света (ако към това се стремим) е да разберем кой негов аспект искаме да променим, да открием какво представлява и как е станал такъв. Основната функция на тази книга е да влезе под кожата, така да се каже, по отношение на някои аспекти на съвременния свят. Тази книга е за новото и съвременния свят. Тя е за условията на съвременния живот и за това как те са променили фундаментално усещането ни за самите себе си и как съответно са променили и разбиранията ни за право, законност и власт.

Никой не пише книга съвсем сам. Както обикновено, трябва да благодаря на много хора. Някои от тях ­ повечето ­ не съм срещал никога. Това са хората, чиито книги цитирам, използвам и от които се възхищавам, учените, върху чиито трудове се опитвам да градя. Те са писали за имиграцията и гражданството или за правата и конституциите, или са се постарали да обяснят кое кара светът, в който живеем, да функционира. Има богата литература, посветена на национализма, на неговата история и същност. На тази литература се позовавам непрекъснато. Всъщност, в известен смисъл, в някои части от настоящата книга съм се опитал да приложа прозренията от споменатата литература за правото, правата и свързаните с тях въпроси. Затова съм задължен на учени като Бенедикт Андърсън, Ерик Хобсбаум и Ърнест Гелнър. Кенет Карст направи изключително ценни коментари за ръкописа. "Джихад срещу Максвят" на Бенджамин Барбър се появи през 1995 година, когато вече бях започнал работа по тази книга. Моят подход и моята оценка на въпроса, струва ми се, силно се различават от неговите. Книгата му обаче е вдъхновяваща и интересна. Беше ми приятно да я чета и научих доста от нея.

Задължен съм, също така, на множество студенти от Станфорд, предимно от юридическия факултет, които попаднаха в лапите ми и трескаво събираха за мен справки, цитати и проучвания. Сред тези студенти бяха Питър Боукарт, Дейвид Хаймълфарб, Брайън Пиърс и Шанън Питърсън.

Книгата бе написана в юридическия факултет на Станфордския университет в Станфорд, Калифорния. Бих искал да благодаря на колегите си за помощта и подкрепата. Моята асистентка Мери Тай ми помогна изключително много. Благодарен съм є за уменията и доброто настроение. Много съм задължен и на служителите в юридическата библиотека на Станфорд. Тези хора ми сътрудничиха търпеливо и всеотдайно през цялото време. Не мисля, че бих успял да завърша книгата без тях.

 

 

ВЪВЕДЕНИЕ

 

През април 1994 година Руанда, малка страна в централна Африка, бе сполетяна от неописуем ужас. Всичко започна, след като президентът на страната загина в тайнствена въздушна катастрофа. Този инцидент, ако е било инцидент, по някакъв начин отприщи демонично насилие. Подейства като сигнал, като искра, която разпали стари вражди. Националното пространство на Руанда е неудобно разделено между две етнически групи, хуту и тутси. В дните и седмиците след смъртта на президента, столицата Кигали и останалата част от страната бяха подложени на неописуемо жестоки грабежи, изнасилвания и убийства. Организираното управление се разпадна. Хиляди невинни мъже, жени и деца бяха изклани. Тълпи млади хора обикаляха улиците, въоръжени с пистолети, ножове и каквото им попаднеше в ръцете, за да убиват други човешки същества ­ техни съграждани ­ като животни. Повече от един милион бежанци панически се спуснаха да бягат през границата. Западните държави събраха набързо гражданите си и ги транспортираха на безопасно място. В Кигали, където бандите продължаваха да се сражават помежду си, навсякъде се търкаляха разлагащи се трупове ­ по улиците, в църквите. Мъртъвците бяха пръснати из града като парцалени кукли, захвърлени на боклука. Купчини тела бяха заривани в изкопани набързо масови гробове ­ недостойно, как да е. Блещукащите светлинки на обикновеното приличие и гражданското чувство трепнаха и изгаснаха, а Руанда потъна в нещо като непрогледна нощ.1 Страната не излезе от това състояние на анархия и абсолютно зло с месеци.2 После настъпи мир на изтощение. Властта бе поета от ново правителство, което наложи някакъв контрол над силите на смъртта. Голям брой бежанци се върнаха изтощени през границата. Кой обаче може да каже какво очаква Руанда в бъдеще? Нещо повече ­ проблемите на Руанда отекнаха в Бурунди и повлияха върху съдбата на Конго.

Руанда изглежда далече от живота на Запада. Подозирам, че много европейци, американци или японци, когато са чели за убийствата или са гледали новините по телевизията, са си казвали, че тези кланета нямат нищо общо с тях или техния свят. Може би са си мислили, че в онази далечна африканска страна цивилизацията е само едно тънко було върху наследената диващина. Може би са си мислили ­ с нещо повече от намек за расизъм, ­ че Руанда е примитивна страна. Алжир ­ още една страна с кървави кланета ­ също е в Африка. Обаче по времето на кланетата в Руанда, в Босна, в самия заден двор на Европа, се разиграваше друга кошмарна драма. И ако европейците можеха да свият рамене и да махнат с ръка (Балканите открай време са непоправим хаос), какво да кажем за Северна Ирландия или за бръснатите глави в Германия? Имаше множество зловещи, неописуеми, кървави войни в покрайнините на някогашната Съветска империя, в Армения, Азербайджан, Таджикистан, да не говорим за планините от трупове в Чечня, която е в границите на Русия.

Ако американците са изпитали самодоволство, каквото мнозина несъмнено са изпитали, можем да им напомним как самите те са се отнесли с коренното си население, как, не чак толкова отдавна, индианците са били преследвани като дивеч, как заселниците са опустошавали и избивали цели индиански села. Ако японците са склонни да чувстват превъзходство и надменност, можем да им напомним това, което най-често предпочитат да забравят ­ как са клали китайци през трийсетте години, за варварщината им по време на Втората световна война и кървавото, имперско потисничество в Корея и на други места. В Европа Германия, страната на Гьоте и Бетовен, безспорно държи своеобразен рекорд по абсолютна жестокост: убийството на шест милиона евреи и безброй много други човешки същества ­ цигани, поляци, всички останали, които Третият райх е обявил за неподходящи или недостойни да живеят.

Или, може би, всичко това е стара история? Израз на лош вкус ли е да напомняме тези факти на американците, германците, японците, потънали в какавидата на собственото си охолство? Може би. Може би не. Във всеки случай съвременният свят изобилства от неща, заради които да се срамуваме, с навлизането в двайсет и първото столетие. И това, което свързва всички тези войни, кланета и зверства, което ги превръща в една кървава, парцалива топка, е етносът, усещането за националност, за раса, религиозният фанатизъм ­ с една дума, противопоставящи се схващания за идентичност. В почти всички тези гнойни конфликти, в корените на всичките тези битки и убийства, лежи силно усещане за нас, една обща идентичност, която се противопоставя на тях и е в свещена или не толкова свещена война с конкретен враг или с врага въобще.3 Твърде често тези идентичности са толкова силни, толкова емоционално заредени, че дават на мъжете (и почти винаги само на мъжете) позволение да убиват.

Кое в чувството за етническа принадлежност произвежда тази смъртоносна смес? Или в религиозната принадлежност, когато, поне на повърхността, изглежда, че тя е източник на проблема? Естествено, и в двата случая източникът на проблема е сложен. Религията и националното чувство не превръщат всички ни в убийци. Майка Тереза и Папата не убиват. Не убиват и повечето честни патриоти. В много от случаите на колективна омраза можем да посочим конкретни жестоки хора или зли сили, които бунтуват населението, подтикват го и го увличат заради власт или пари. Това несъмнено беше така в Руанда и в някои други граждански войни ­ в Шри Ланка, например.4 Един Хитлер обаче не крещи и не бълнува напразно ­ посланието трябва да отекне сред слушателите, отровните семена трябва да попаднат в подходяща почва. Ако го адресираш към етническата, религиозната идентичност, вероятно ще получиш отклик.

Най-напред обаче трябва да се запитаме, донякъде наивно, какво е това "идентичност". Какво означава да определяш себе си като член на някаква група? Идентичността е, разбира се, усещането за самия себе си. Когато човек се погледне в огледалото и се запита: "Кой съм аз? ", отговорът, който си дава, е неговата идентичност (или част от нея). Естествено в огледалото виждаме собственото си отражение ­ тоест виждаме и възприемаме себе си, уникално човешко същество. Дори и еднояйчните близнаци не са напълно еднакви. Всеки от нас се различава по нещо от всички останали. Всеки от нас има уникални отпечатъци от пръсти и лице, което не е като на никой друг. В наше време всички ние ползваме специално създадени белези на идентичността ­ шофьорска книжка, паспорт, секретен код, който отключва банкомата или ни позволява да говорим по телефона, без да пускаме монети. Всеки, който не е безнадеждно беден или бездомен в Съединените щати, има адрес и номер на социалната осигуровка. В много страни хората носят със себе си лична карта, разрешение за пребиваване, една или друга регистрация. Никои две от тези неща не са напълно еднакви.

Освен това обаче ние можем да се идентифицираме, и го правим, от друга гледна точка, отвъд отделната личност, с някаква общност или група. Идентичността за повечето от нас означава да сме част от група. Идентичността, както се изразява Чарлс Тейлър, се дефинира като "обвързаности и отъждествявания". Те "осигуряват рамката или хоризонта, в чиито очертания можем да опитваме, при всеки отделен случай, да определяме кое е добро или ценно, какво трябва да се направи, какво одобряваме и на какво се противопоставяме".5 Следователно идентичността не е просто усещане кои сме ­ една дефиниция. Тя е обектив, през който виждаме света.

От какво е направен този обектив? Какви са обвързаностите и отъждествяванията на хората в наше време, които определят начина, по който мислят, чувстват и виждат? Казвам "в наше време", защото тук се занимаваме с модерната, съвременната идентичност. А чувството за идентичност до голяма степен зависи от времето, пространството, културата.6 Преди всичко почти винаги ние сме членове на семейство, обвързани с основно ядро ­ баща, майка, деца, братя, сестри ­ или с по-голяма група, включваща братовчеди, чичовци, лели и дори по-далечни роднини. За много хора няма по-силни връзки от семейните. В незападните общества тези връзки са дори още по-силни. Извън семейството мъжете и жените от нашето общество възприемат себе си като членове на по-големи групи ­ националности, племена, етнически общности. Можем да мислим за себе си като за "американци", "тайландци", "италиано-американци", "алжирци, живеещи във Франция" и така нататък.

Полът също е невероятно важен елемент на идентичността ­ нищо не се отпечатва по-силно върху нашата идентичност от това, дали сме мъже или жени. И расата е много фундаментална ­ чернокож, бял, индианец, азиатец. Не по-малко значима (за много хора) е и религията ­ римокатолик, православен, будист, юдей. Освен това човек определя себе си като "млад", "на средна възраст", "стар". Или като "лезбийка", "колекционер на пощенски марки", "дърводелец", "зъболекар", "учител". Или като "служител на Европейския съюз в Брюксел" или "лекар в Бразилия".

Накратко, начините да опишем основната си идентичност са безброй. Има ли смисъл обаче да говорим за "основна" идентичност? Идентичностите се застъпват. Всеки притежава много идентичности, като различни роли в пиеса. Ние се позоваваме на различни идентичности според времето и мястото ­ отново като актьор, който играе всякакви роли. За много хора нито една от тези роли не е основна ­ жена, американка, майка, патоанатом, любител на рози. За други една идентичност доминира над всички останали.

Ролите и идентичностите се променят според културата, мястото и времето, както казахме. Винаги е имало мъже и жени, но не непременно феминистки (или мъже, които се събират с други мъже, за да надават диви крясъци в горите). Винаги е имало млади и стари, но в различните култури тези категории носят различен смисъл. Всеки признак за идентичност има своя специфична история и носи със себе си свои собствени традиции и смисъл. Следователно начина, по който хората възприемат себе си, е запленяващ въпрос в психологията, антропологията, социологията, както и в изучаването на историята. Освен това е нещо много важно във връзка с правото, политиката и управлението. Политиката на идентичностите днес оказва огромно влияние в света.

Основната цел на тази книга е да обясни разликата между два типа идентичност, които наричам вертикална и хоризонтална. Отношенията в традиционното семейство са били силно вертикални. Съществувала е ясно изразена линия на авторитета отгоре надолу. В една от формите на традиционно семейство (идеално-типична) бащата е глава на семейството, майката и децата са част от владението му. (Възможно е в домакинството да има и прислуга.) Майките са били подчинени на бащите, но пък са имали власт над децата. Имало е и сложни роднински взаимоотношения. В много общества авторитетът на свекървата над съпругите на синовете є, например, или на брата на бащата спрямо племенниците му, е бил ясно определен. Съществували са строги правила и за това кой ще получи наследството, кой за кого може да се ожени и в чие село или къща ще живее семейството.

В традиционното село също е имало вертикална власт ­ селяните, които са дължали десятък (или рента) на местния господар или благородник, енориашите, подчинени на религиозната власт на свещеник или старейшина. Според нашите представи за селския живот ­ през средните векове, в централна Африка или южния Пасифик ­ хората не са се отдалечавали от дома. Почти никой не е пътувал или мигрирал. Всички са изпълнявали ролите, с които са се родили или отраснали ­ роли, определени от възрастта, пола, реда на раждането или положението в обществото.

В съвременното общество идентичността (и авторитета) е много по-хоризонтална. По-нататък ще се опитам да изясня какво разбирам под този термин. Същността на идеята е следната ­ съвременните мъже и жени са много по-свободни да влизат във взаимоотношения, които са в плоскостта на равенството (истинско или привидно) ­ отношения с равни, мислещи по същия начин хора. Както се изразява един автор, съвременната идентичност е "странно отворена" и "съвременният индивид е... странно "незавършен" с навлизането си в зряла възраст".7 Ставаме "обтекаеми и многостранни", развиваме "усещане за себе си, съответстващо на теченията на нашето време" ­ усещане за себе си, което Робърт Джей Лифтън нарича "протейско".8 Съвременните мъже и жени разполагат с богати възможности за избор. Имам предвид не само избор на приятели, а и на мъже и жени, които споделят същата идеология или интереси. Това е възможно благодарение на съвременните технологии, разбира се. Представете си човек, който се превръща в страстен колекционер на стари бутилки, става "активен", абонира се за бюлетин, посещава годишни събрания и разменя информация с хора със същите интереси. Той е формирал хоризонтални връзки и си е създал хоризонтална идентичност. Тези връзки са различни от силните вертикални взаимоотношения, които има с майка си и баща си, макар че е възможно, разбира се, те също да са силни сами по себе си. Вероятно съществуват хора, за които целият свят се изчерпва със старите бутилки.

Колекционерите на стари бутилки не са кой знае колко важни за съвременното общество. Но връзките въз основа на раса, пол, етнос, религия и политика са. Когато много хора решат да сведат целия си свят до едно от тези неща, резултатът е налице ­ политически и социален. Някои от горните фактори (раса, пол, етнос) ни се струват вродени, фиксирани и изобщо не са като членуването в клуб на филателисти или любители на птици. Харолд Айзакс говори за "основна групова идентичност", която се "състои от готовия набор придобивки и идентификации, които всеки индивид споделя с други индивиди от момента на раждането си поради шанса да се роди в дадено семейство, на определено място, в определено време".9 Наистина, идентичността изглежда има вроден елемент. Решението за принадлежност обаче, за концентриране върху този елемент, е също толкова хоризонтално, колкото и решението да посветиш живота си на старите бутилки. Живеем в свят, в който старите, стегнати вертикални идентичности вече са разхлабени, станали са по-малко властни, не са така диктаторски. Индивидът се носи по течението и търси смисъл и нова принадлежност. "Общностите", които хората образуват, могат да са "частични, подвижни", могат да се появяват на странни места и в странни комбинации, могат да са преходни, импровизирани... или интензивни.10 Етническата идентичност е една от тези принадлежности. Но не е единствената. И може да варира от неясен шепот някъде във фона до пламък, който поглъща цял живот.

Хоризонталните групи могат да са малки и големи. В повечето общества най-голямата се нарича "нация". Нацията е монарх на групите, група над всички групи. Националната идентичност е, или се очаква да е, по-силна от всички други идентичности. Каквито и други да сме, ние всички сме американци (или канадци, или японци, или малдивци). Повечето хора, разбира се, никога не са се самоидентифицирали силно със своята нация. Те не развяват знамето, така да се каже, или го развяват само епизодично. За други национализмът и патриотизмът е дълбоко вкоренена стойност, нещо, за което дори си заслужава да умреш. Политическото значение на тази широка група ­ нацията ­ е повече от ясно.

Също толкова очевидна е и хоризонталната същност на националната или етническа група. Една нация не може да се почувства такава, ако не е в състояние да разговаря с членовете си, да ги достигне, да общува с тях. Преди светът да се превърне в това, което е днес, несъмнено е имало племенна лоялност и религиозна лоялност, но не е имало нации в съвременния смисъл.

Отправната точка на нашето пътешествие ще бъде промяната от вертикална към хоризонтална идентичност, от вертикална към хоризонтална социална структура. Това е относителна промяна. Старите институции все още до голяма степен са с нас. Семейството в никакъв случай не е мъртво. Не мисля и че умира. То просто е различно и в някои отношения е по-слабо, отколкото е било преди. Може да се твърди, че днешното семейно ядро е по-силно и по-здраво споено от някогашното разширено семейство ­ може би днешното семейство поставя по-сериозни емоционални изисквания пред членовете си, отколкото едно време. Изискванията в съвременния брак несъмнено са по-интензивни от изискванията в традиционния брак. Браковете са по-чупливи отпреди тъкмо поради интензивността си.11 Както ще видим, хоризонталният свят дава радикална нова дефиниция на религията. Никой обаче, който има очи, за да гледа, и уши, за да слуша, не може да отрече, че религията си остава жизнена и могъща сила. Църквата не е загубила значението си повече от държавата.

Властта, авторитетът и влиянието са станали относително по-хоризонтални, а не абсолютно. Помислете си от една страна за типичния човек от малко село в средновековното общество. Представете си от друга страна една жена от голям град в Съединените щати ­ разведена жена с кариера, чиито семейни връзки са разхлабени, но която има силни връзки с приятели и е любител на птиците, член на природозащитно дружество, феминистка, активен член на Демократическата партия, посещаващ църквата католик и редовно плащащ вноските си член на Американската асоциация на пенсионираните. Тя е, в относителен смисъл, по-хоризонтално настроена от пра-пра-пра-прабаба си в нейното шведско, германско или африканско село. Тъкмо поради това постоянно придвижване от вертикално към хоризонтално можем с основание да наречем нашето общество хоризонтално.

Наричам едно общество "хоризонтално", когато то позволява или поставя на преден план свободата на индивида да се асоциира с по-големи групи. Групите обаче, трябва да отбележим, не са задължително хоризонтални, да не говорим за демократични. Те могат да бъдат абсолютно диктаторски или да държат членовете си в състояние, близко до робството. Някои религиозни култове са съвсем крайни. Но един предан католик признава върховенството на папата и архиепископите и може да е не по-малко смирен и послушен от всеки монах през Средновековието. Хоризонтален е процесът, а не групата, която вече е сформирана.12 Това важи дори и за такива "задължителни" групи като нацията или етническата група.

Относителната промяна от вертикално към хоризонтално в човешките отношения във времето изглежда несъмнена. Какво обаче я е предизвикало? Очевидно става дума за дългосрочна тенденция, нещо, което в много отношения е бавно и фундаментално, като придвижването на глетчерите или нагъването на планините. Темпото, както ще видим, се е променило значително през последното столетие. Говорим най-вече за процеса на модернизация. Този термин е подложен на критика ­ и с право ­ заради неговата неяснота, застъпващи се значения и други грехове. Въпреки всичко това е полезна идея, стига да я използваме (като лекарствата) с мярка и в правилни дози. Както и да назовем процеса и както и да го дефинираме, налице са някои основни елементи, които са познати на всеки. Модернизацията се описва като "разрастването и дифузията на набор институции, дължащи се на промените в икономиката, настъпили благодарение на технологиите".13 Модернизацията има своята технологична страна и своята икономическа страна. Те водят и до политически, културни и психологически промени.14 Всички аспекти на модернизацията се развиват в синхрон. И се движат в една посока ­ към слагане край на тясната изолация на традиционния живот.

Модернизацията е преди всичко процес на свързване ­ обединяване на малките, молекулярни късчета на човешкия живот в по-големи. Но при съединяването сцеплението между атомите и молекулите намалява. Този процес на свързване, разбира се, не е протекъл за един ден. Някъде вероятно е започнал просто с прокарването на път между две села. После са дошли железницата, телефонът, телеграфът, самолетите и компютрите, радиото, киното и най-вече телевизията. Сега дългата сянка на Интернет е надвиснала над бъдещето. Кога се е случило всичко това? В Европа отделни елементи могат да бъдат проследени столетия назад в миналото. Тенденцията обаче се очертава ясно и продължава да се развива, макар и несигурно, в края на осемнайсети и началото на деветнайсети век. Тя съществува едновременно с Индустриалната революция, с нейните мрачни мини и фабрики, които изсмукват работниците си от селата. Класовите борби на деветнайсети век предпоставят ранните етапи на хоризонталното общество. Марксическата мисъл и самата идея за класова солидарност предполагат хоризонтални връзки сред работниците. Селяните в изолираните селца нямат усещане за принадлежност към някаква "класа". Процесът на свързване се ускорява в края на деветнайсети и началото на двайсети век и сега, на прага на двайсет и първи век, то сякаш лети напред с шеметна скорост.

Когато изолираността се разруши, социалните единици ­ молекулите, които изграждат човешкия живот ­ се прегрупират, както казахме, и в този процес създават това, което нарекохме "хоризонтално общество". Хората формират или се събират в нови групи ­ някои от тях са малки, а други, както видяхме, са с мащабите на нация. Ясно е също, че процесът не е просто нещо, което позволява формирането на нации. Това е процес, парадоксално, на международна конвергенция. Той води до появата на глобална унифицирана култура. На ниво технологии това е ясно. Телефонът се нарича телефон, независимо дали е в Япония, Финландия или Уганда. Технологиите са също и носител на глобалната масова култура. Следователно конвергенцията се е осъществила по много начини и е приела много форми. В края на краищата, едно общество, в което хората използват телефони ­ и компютри, и реактивни самолети, и антибиотици ­ не е чисто и просто някогашното старо общество, с няколко добавени машинки. То се различава в своята културна, личностна и социална структура ­ то е фундаментално различно от миналите общества, от миналите начини на живот, мислене и поведение.

Различава се, но по какво? Какви са резултатите от тази форма на голяма трансформация ­ какво означава да имаме хоризонтално общество? Следствията, смятаме ние, са дълбоки. Буквално всичко е променено. Многозначителен е фактът, че и груповата, и индивидуалната идентичност се променят. В хоризонталното общество, може би за първи път, идентичността се оказва проблематична. Накратко, тя се превръща във въпрос на (привиден) избор. Мнозина от нас смятат основната си идентичност за даденост ­ за нещо вродено. Разбира се, ние знаем, че не всички основни признаци на идентичността се появяват у нас по този начин. Някои хора се раждат глухи или неспособни да ходят. Други стават такива по-късно. Хората могат да променят религията си и мнозина го правят. Абсолютно никой не се ражда стар. Хората не осъзнават сериозния елемент на избор, съществуващ в другите форми на идентичност ­ дори "естествената" идентичност, като пола или расата. Не че можем изведнъж да решим да бъдем мъж, вместо жена, или чернокож, вместо бял ­ нито пък това е социално възможно. Аз не мога лесно да реша да стана норвежец, но ако съм се родил в Норвегия и говоря езика, мога да реша какво да направя с този факт ­ може би нищо, може би всичко. Тоест, може да съм се родил чернокож, испанец или естонец. Дали ще избера (или ще си мисля, че съм избрал) да обвържа живота си с тази даденост е съвсем друг въпрос. Дори по отношение на "нацията" на мъжете и "нацията" на жените съществува подобен елемент на привиден избор и хоризонтална принадлежност.15 Значи притежаваме известен контрол над идентичността ­ сами решаваме коя идентичност да сложим най-отгоре на купчината. Или, за да сме по-точни, ние или притежаваме такъв контрол, или, което в социален смисъл е същото, си въобразяваме, че го имаме.

Всъщност, в някои сфери разполагаме с по-голям избор, отколкото си мислим, а в други ­ с по-малък. По-голям, защото можем да поставим някои вродени идентичности начело в живота си или да опитаме да тушираме последствията от тях. По-малък, защото много от нашите възможности за "свободен избор" са продиктувани от социални сили или скрити норми, за чието съществуване дори не подозираме или пък се използват при рамки и ограничения, които не осъзнаваме. Ние мислим, че си избираме някоя риза или рокля, единствено защото харесваме точно тази риза или рокля. Така е. Обаче никога не си задаваме въпроса защо този цвят или кройка е толкова популярен напоследък или защо не сме решили да носим тога или сари. Разбира се, нищо кой знае какво не зависи от избраната риза или рокля. Решението да се присъединим към нацистката партия обаче може да доведе до множество последствия, особено, ако е масово. Привлекателността на нацистката партия през трийсетте години в Германия се дължи на социални факти и традиции, които липсват в Англия или Швейцария. Тези различия между държавите са ужасно важни. Но в хоризонталния свят съществува ниво, на което всички съвременни държави са подложени на действието на едни и същи сили.

Усещанията за идентичност в този хоризонтален свят са сложни и поне на пръв поглед изглежда, че се движат във всички посоки едновременно. Както отбелязахме, сега има повече индивидуализъм ­ по-голям избор, повече лични възможности, повече лично удовлетворение и възможности за лична реализация. Въпреки това обаче груповата идентичност е неотслабващо жизнена, дори по-жизнена отпреди ­ днес наблюдаваме по-силно чувство за принадлежност към племето, повече национализъм. Светът е разделен на множество кланове, нации, солидарни групи, религиозни и етнически групи, клубове, клики и така нататък, до безкрайност. И все пак сега, повече от всякога, цари консенсус относно универсалните човешки права. На по-дълбоко ниво, ще твърдим, всички тези тенденции са съвсем логични, дори са свързани помежду си с причинно-следствени връзки.

Въпросът е там, че стремежът към групата е следствие на индивидуализма, а не негово противоречие. Индивидът, освободен от традиционните връзки, не се носи безцелно сред море от продукти и решения. Той или тя търсят нови връзки, трябва да търсят нови връзки. Новите сдружения имат милиони различни лица. Някои от тях водят до конфликт и дори повеждат хората по мрачния път на войната. Някои са политически неутрални ­ може би повечето. Други предизвикват необходимост от мултикултурализъм, в множеството му проявления.

Нацията, като хоризонтална група, е един от източниците на етнически конфликти. В отделните страни ­ поради факта, че чувството за принадлежност към дадена нация твърде често е свързано с конкретен език, история и култура ­ самият акт на сплотяване на нацията води до усещане за изключване и оттам, до появата на поднации. Малцинствата стават неспокойни. Започват да се бунтуват или да настояват за повече пространство, власт или влияние. Що за нация живее в Канада? Ако е англоговоряща и има кралица, какво да кажем за хората в Квебек? Отделна нация ли обитава Квебек? Ако е така, ако тази нация се определя от френския език и франкофонската култура, каква е ролята на мохоките в Квебек? Ами на онези в Квебек, които говорят английски? Ами на имигрантите от Гърция?16

Във все повече страни тези поднации се самоопределят и се превръщат в смутители на реда. Някои от тях са остатъци от стари етнически фрагменти. Други са конгломерати от хора, превърнали се в групи за оказване на натиск. Историята на тези фрагменти, както и значението им за правото и политиката, също са част от това изложение.

Хоризонталното общество е общество на подвижността ­ общество от мобилни индивиди. Хората по целия свят са в движение. Сега има повече миграция, повече посещения, повече туризъм от всякога. Дори тези, които си стоят у дома, участват в нещо като виртуално пътуване ­ дори и да не обикаляш света, светът идва при теб. Картини от най-отдалечени места заливат телевизионния екран. В края на двайсети век моменталните комуникации, в целия развит свят и извън него, са ежедневие. По някакъв начин, някакси, абсолютно навсякъде има достъп до телевизия и до света на новините и забавленията. Оказва се, че никоя джунгла не е достатъчно гъста, мрачна и обрасла, за да не може в дебрите є да проникне магическото око. Несъмнено все още се срещат изключения ­ изолираните селища по поречието на Амазонка или в Непал, покрива на света. Почти всички останали обаче са изложени на въздействието на всеобхватната, глобална култура, която залива целия свят.

Тези сили действат по един любопитен, двупосочен начин. Те насаждат универсално племенно чувство. Освен това насаждат племенен универсализъм. И разпространяват обща за всички култура. Тази култура общо взето е култура на забавлението и изображенията. Но тя е и култура на технологиите, идеите и идеалите. Как иначе бихме могли да си обясним факта, че туземците стават толкова неспокойни? Защо някои основни схващания за човешките права, които вероятно произхождат от Запада и Просвещението, сега се превръщат в обща монета за все повече страни ­ разбира се, като идеал, а понякога и като реалност? Защо се появяват движения за защита свободата на словото в страни, които досега не са имали понятие какво е това?

Всеки знае, че в наши дни икономиките на държавите, за добро или лошо, са силно обвързани.17 Вече никой не е независим. Възникват гигантски корпорации, които оперират в световен мащаб. Те купуват и продават на световните пазари. Това не е просто въпрос на свободна търговия. Това е въпрос на култура. От страна в страна не пътуват само зърното, стоманата, петролът и автомобилите. Потребителите купуват също така и късчета култура. Американските филми наводняват световните пазари, а сапунените опери, произведени в Аржентина, омагьосват зрителите в Мексико. Филмите и телевизионните предавания събуждат желания в глобален мащаб. Едно момче в Унгария вижда по телевизията маратонки американски стил и се изпълва с копнеж да ги притежава. Маратонките може да са произведени в Малайзия, по италиански модел за германска компания. Но ако то ­ и връстниците му ­ поискат маратонките достатъчно силно, те ще се появят в магазините на Будапеща. Световната търговия със стоки, услуги и развлечения непрекъснато се разширява. Подпомага я хоризонталното общество и тя, на свой ред, подпомага хоризонталното общество.

Поради това всяка страна е свързана с почти всяка друга страна. Сам по себе си този факт създава един вид глобална култура. В края на краищата, търговците и производителите не биха могли да търгуват помежду си, не биха могли да се пазарят и сключват договори, ако нямаше поне някаква степен на взаимно разбиране ­ общ език, общи представи за законност, общи норми на търговската практика. В противен случай международната търговия би напомняла срещите на европейските изследователи с "туземците" от Америка, Африка или Океания, когато неразбирането е било абсолютно и едната страна винаги е оставала измамена или убита още в началото. Между тях не е имало нищо общо. Светът на международната търговия в наши дни е съвършено различен. Общите пазари "изискват... общ език" и генерират "общо поведение, подобно на онова, което поражда космополитният живот навсякъде".18 Съществува общ нормативен език, основната рамка на разбирането. Банкерите сега летят с реактивни самолети, бизнесът става все повече транснационален, което означава, че трябва да се справя с условията в десетки страни ­ на практика това налага намирането на най-малко общо кратно. Дори самата юридическа практика е станала глобална.19 Американските юридически фирми имат клонове в десетки световни градове. През 1995 г. най-голямата от тях, "Бейкър & Маккензи", с повече от 1750 адвокати, разполагаше с филиали в повече от петдесет града, включително клон със 146 адвокати в Хонконг. "Съливан & Кромуел", голямата фирма от Уолстрийт, имаше клонове в Лондон, Париж, Мелбърн, Токио и Франкфурт, наред с други градове.20

Заедно с този важен фактор, макар и не без връзка с него, съществува средната световна култура, културата на средната класа, култура на културата, култура на глобалните копнежи и желания и масова култура, която едновременно зависи и подхранва елитната глобална култура на банките, големите корпорации и влиятелните адвокати. Телевизията е основния двигател на тази нова, хоризонтална култура. Телевизията е двигател на културната мобилност. Благодарение на телевизията, хората могат да се променят, да се движат, да променят и да реагират ­ дори да купуват ­ без да стават от креслата си. И, както току-що посочихме, в този хоризонтален свят има немалко истинска мобилност ­ планетата е заляна от туристи, бежанци и, най-важното, мигранти. Безспорно в историята има много примери за миграции и преселения ­ готите, вандалите, хуните, племената банту в Африка, населението на Арктика, което постепенно заема западното полукълбо. Тези стари преселения обаче са преди всичко масови. Съвременната имиграция е съвсем друга. Тя е много по-разпокъсана. В нея участват индивиди или неголеми семейни групи, млади мъже (и жени), които търсят щастието си, братовчеди, които делят някъде малка стаичка и се опитват да си намерят почтена работа. Цели страни ­ Австралия, Аржентина, Канада, Съединените щати ­ се развиват като имигрантски. Имигрантите им осигуряват граждани и работна ръка. Някога тези страни сякаш са били с отворени врати (макар и не чак толкова отворени, колкото е изглеждало, както ще видим). Разполагали са с огромни незаети пространства (и са пренебрегвали, както почти винаги са постъпвали заселниците, претенциите и нуждите на местното население). Искали са силни ръце и свежа кръв, по-висока стойност на недвижимите имоти и растеж, растеж, растеж.

Самият живот в тези страни се опира на културни устои, които предполагат развитието на хоризонтално общество. В традиционното общество хората общо взето са оставали където са. Раждали са се и са умирали в малките си селца, не са напускали гнездото нито по работа, нито за удоволствие, нито за да мигрират. В хоризонталното общество тази уседналост се е променила, при това радикално. В нашия свят лепилото, което държи хората по родните им места, се е пропукало и изсъхнало. То вече няма някогашните си магически свойства.

Миграцията обаче се осъществява в свят, състоящ се от нации. Нацията е понятие, което едновременно обединява и най-категорично изключва. Съвременният национализъм ­ сам творение на хоризонталното общество ­ се сблъсква с трескавото движение на милиони хора, откъснати от корените си от същите тези сили, създали национализма, и от дори още по-мощните сили, създали всеобщата, глобална култура. Много страни (Германия е основен пример) са се определяли като затворени етнически общества ­ общности на история и кръв. В тези страни законите за гражданството и имиграцията не са просто технически проблем, с който се занимават адвокатите. Те са в сърцето на обществената политика и са политически взривоопасни. Но Германия не е единствената. Понастоящем десетки хиляди, дори милиони хора от Третия свят чукат на вратите на богатите и развити държави. Въпросите на имиграцията и гражданството объркват политическия мир в страна след страна. Всъщност, през последните сто години, дори така наречените "имигрантски" страни трескаво обсъждат въпроса кои и колко от тях могат да дойдат.

В хоризонталното общество се променя и смисълът на управлението. То вече не е в ръцете на упражняващите властта по вертикалата ­ поне не в същата степен. То е по-дифузно, по-хоризонтално. Лидерите вече не са така далечни, будещи страхопочитание, непознати. Те са познати от телевизионния екран лица, свързани са с поданиците си чрез симбиоза от символи и образи. Много е важно да се отбележи, че хоризонталното общество е общество на знаменитостите. Мъжете и жените, които разполагат с власт, стават известни. Те упражняват властта си като знаменитости.

Културата на знаменитостите не опира само до добилите известност хора и определено не е само нашумели рок изпълнители, кинозвезди и футболисти. Освен всичко това, тя е и начин на мислене, който засяга самата същност на властта. Засяга начина, по който правим бизнес, влияе върху това, кого избираме на даден пост, а също така и как управляваме държавите си. Разликата между "знаменитост" и "управляващ" е фундаментална ­ знаменитостта е човек, когото познаваме, или си мислим, че познаваме, чрез медиите, чрез рекламата, т. е., задочно. Знаменитостта е познат образ ­ лице от телевизията. Връзката между хората в съвременното общество ­ обикновените хора, хората, които седят пред телевизора ­ и знаменитостите изглежда хоризонтална. Видимостите тук са важни, но и крайно заблуждаващи. Обратно ­ традиционната власт е вертикална и колкото по-високо е властващият, толкова по-строг, отдалечен и недостъпен е той.

Другата страна на монетата е, че знаменитостта, която изглежда така близо до нас (поне визуално), може много по-лесно да ни достигне, да ни говори. В хоризонталното общество, което е и общество на избора или на привидния избор, човешките маси са в известен смисъл неоформени, податливи, подобни на протоплазма. Значи това е общество на черното изкуство на манипулацията ­ общество на пропагандата, на фокусираните групи, на социологичните проучвания. След като хората могат да избират и имат възможности, от които да избират, значи други хора могат да се опитват да влияят на избора им ­ и го правят. Очевидно става така с потребителските стоки. На света има хиляди марки паста за зъби. Това обаче важи и за пазара на идеи... и за пазара на идентичности. Нашето столетие е столетие на глобализацията, но освен това то е столетие и на подстрекатели, демагози, пламенни оратори ­ епоха на мъжете (и няколко жени), които са опитали да създадат от хаотичната маса стройна армия със своя идентичност, готова да тръгне срещу всеки и всичко, обявено за враг. Този процес продължава и досега.

Споменатите теми ще бъдат разгледани с повече подробности по-нататък. Хоризонталното общество, като всяка форма на социален ред, има своите проблеми и заболявания. Не съм в състояние да препоръчам лесни лекарства. Мисля обаче, че е полезно да се разбира, да се знае кое кара обществото да функционира. Въпросът с лекарствата и лечението ще бъде засегнат в последната глава.

 

1

Как живеем сега

Във въведението стана дума за хоризонталното общество. Споменах най-общо откъде се е взело. Не е лесно да се говори за произхода му и няма да навлизам в подробности или да излагам някаква сложна теория, обясняваща света, в който живеем. Това би надхвърлило способностите ми, а може би и способностите на всеки друг. Ясно е, че онова, което е създало съвременното общество ­ несъмнено Индустриалната революция и всичко, което е предизвикало нея, ­ е силата, дала тласък на обсъжданите тук явления. След като процесът е стартирал, той е продължил да се самоподхранва, задвижван от изумителното развитие на науката и технологиите. По някакъв начин нещо в историята на Запада е освободило силите, разчупили клетката на невежеството, и е дало свобода на науката и техниката. Те, на свой ред, са освободили свои собствени сили. Тези сили преобразиха света. При този процес създадоха и онова, което нарекохме "хоризонтално общество".

Тъкмо науката и технологиите, заедно с тяхното въздействие върху обществото, правят живота ни различен от живота на нашите далечни пра-пра-прадеди. Новите инструменти, машини, техники и продукти са революционизирали всички аспекти на живота ни. Тяхното значение в културно, социално и икономическо отношение не може да се изчисли. Само си представете какво са направили компютрите, реактивните самолети, климатичните инсталации, антибиотиците и телевизията на, за, със и против човешките същества за съвсем кратко време ­ само за един кратък миг от историята. И тези скорошни постижения са се появили въз основа на по-раншни, не по-малко революционни изобретения и открития ­ автомобилите, влаковете, телефона и телеграфа; ваксинациите и откритието, че микроорганизми причиняват болестите; еволюцията и произхода на човека.

Преди всичко друго, съвременният свят е свят на науката и високите технологии. Технологиите и науката преобръщат света отвън навътре и отгоре надолу. Технологиите и науката са създали и пресъздали социалните структури ­ преобразили са ги напълно. В края на краищата, автомобилът не е просто по-бърз кон, който работи с бензин, вместо със сено. Компютърът не е просто една бърза, достъпна за всички машина за събиране или писане. Средството не само променя посланието. То преобразува и контекста на това послание. Светът на телевизията, светът на визуалните образи, се различава дълбоко от печатната култура, чието място е заел, както твърди Нийл Постман. Образите заменят писаното слово "като наше основно средство за тълкуване, разбиране и тестване на реалността". Тези образи подкопават "традиционните дефиниции за информация и новини и, до голяма степен, самата реалност".1 Постман посочва начина, по който телевизията структурира реалността. Тя подчертава образите, а не идеите. Според него телевизията създава "илюзията, че знаем нещо", докато в действителност тя води зрителя "в обратна на познанието посока".2

Важно е също така да подчертаем невероятната настъпателност на телевизията ­ появила се след телефона, телеграфа, радиото и филмите ­ като владетелка на съвременните комуникации. Телевизията завършва процеса на рушене на бариерите на времето и пространството, които делят хората. Тя е основен инструмент на хоризонталната комуникация. Телевизията може (и го прави) да излъчва на много езици и по множество начини. В посланията є обаче има някаква дълбока, трудно доловима еднаквост. Разбира се, тя може да бъде и скучна, но общо взето е пъстра, ангажираща, жива. Универсалното є послание се основава на забавното, зрелищното, смешното, на купуването, продаването и консумирането. Мощният є лъч разпространява идеология на индивидуалните искания, желания, удоволствия, идеология на избора ­ идеология на един хоризонтален свят. Електронната поща и Интернет ­ нови средства за моментална комуникация ­ също рушат граници. Те ускоряват това, което Питър Бъргър нарича "урбанизация на съзнанието". В съвременния свят индивидът е "залят от информация и комуникации".3 Ние, в момента, вероятно имаме само най-смътна представа за крайните последствия. Интернет обаче може единствено да подсили тенденциите, които правят обществото още по-хоризонтално. Интернет дава възможност да се изпращат и получават съобщения на големи разстояния и да се общува с непознати ­ тоест, да се оформят и укрепват хоризонтални групи.

Технологиите на свой ред са революционизирали културата ­ и в резултат, с течение на времето, вероятно са повлияли и на личността. В тази глава бих искал да разгледам някои от културните промени, които създават хоризонталното общество, и да ги свържа с промените във властта, управлението и социалната структура. Разглеждам четири основни аспекта на културата в съвременното общество и накратко се спирам на отражението им върху обществените дела.

Първият и може би най-важен аспект е възприемането на самата промяна. Хората днес осъзнават факта на промяната и невероятната бързина, с която тя настъпва.4 Те виждат как технологиите променят света пред очите им. Вече нищо не изглежда невъзможно ­ разходките по Луната, събирането на камъни от повърхността на Марс, лечението на СПИН, дори балансирането на бюджета. Промените не настъпват по силата на някакво чудо, а с човешка намеса. Въпреки всички недоволства от правителството, хората очакват то да работи. От властите се очаква да имат програми ­ идеи какво да се прави и как да се осъществяват смислени промени. Никой не е очаквал програми от Луи XIV и китайските императори.

Второ, технологията създава глобална култура ­ висока и ниска. "Макдоналдс" и продукциите на "Дисни" шестват по света. Във високотехнологичното хоризонтално общество истинските общности отмират и на тяхно място се появяват виртуални общности ­ споени от норми, изображения и идеи, доставяни чрез ефира. В нашите днешни общества старите връзки на доверието и взаимодействието ­ това, което някои наричат "социален капитал" ­ са под обсада. По-новите електронни връзки подпомагат появата на групи по интереси и групи за оказване на натиск (местни, национални и глобални), които не е нужно да се основават, а и често не се основават на преки контакти лице в лице. В този процес се променя политиката.

Трето, глобалната култура, в своята непосредственост и живост, създава това, което се нарича "култура на знаменитостите". Лидерите вече не са далечни и недостъпни. Те са също толкова близо (мислим си), колкото са копчетата на телевизора ни. Гласовете им проникват във всекидневните ни, лицата им трепкат в спалните ни. Лидерите също придобиват статут на знаменитости. Президентът е нещо като национална рок звезда. По-вероятно е хората да разпознаят лицето на Уелския принц или, примерно, президента на Франция, отколкото собствения си втори братовчед или съседа си, ако живеят в жилищен блок. Културата на знаменитостите поражда това, което бихме могли да назовем "държава на общественото мнение" ­ система, при която медийни експерти непрекъснато мерят пулса на обществеността. Имиджът, моментната популярност и комуникативните умения се превръщат в най-важния за политиката фактор.

Четвърто, вездесъщата камера създава необходимост от граници ­ за защита на личността от всепроникващия є поглед. Знаменитостите могат да ни се струват познати като членове от семейството ни, но наред с това те чувстват нужда да наемат телохранители и да се крият зад железни огради и алармени системи. Хоризонталното общество, обществото на "звездите", поражда необходимост от право на личен живот. Може би за първи път в историята наблюдаваме сериозна дискусия за това право. Хората се безпокоят и разискват начините да се защитят и да опазят зони на уединение и недостъпност в един свят, който има сателитни очи. Правото на личен живот е проблем и за "малките", и за "големите" хора.

И накрая в тази глава разглеждам въпроса за разпространението на тези явления. Дали те са преди всичко американски продукт или резултат на американското влияние? Дали са плод на Запада и следователно непригодни за Азия, Африка и други части на света? Или са, както си мисля, модерни, а не западни? Ако съм прав, значи различията между обществата в Япония и Испания, например, не са чак толкова големи, колкото изглеждат. По-скоро напомнят диалекти на един и същи език, а не съвършено различни езици.

Сега ще се спрем на всяка от тези теми поотделно.

 

Промени и още промени

Една от най-очевидните характеристики на света, в който живеем, е бясното темпо на промените. Нашият свят не е като света на нашите баби и дядовци, дори не е и като света на родителите ни. Тяхното съществуване изглежда странно, отживяло, бавно. В наши дни земята под краката ни непрекъснато се мести. Няма стабилност ­ нищо не остава същото.

Промените са кумулативни. Колкото по-назад в миналото се връщаме, толкова по-малко сме в състояние да разпознаем пейзажа и толкова по-екзотичен и чужд ни се струва живота. Да си представим някой средновековен или античен град, например Рим или Ниневия ­ градове без автомобили, небостъргачи, телевизионни антени, летища. Социалният пейзаж е също толкова различен ­ а може би и повече. Колко от нас биха се чувствали комфортно в Средновековието, в онова, което Уилям Манчестър нарича "свят, осветяван само от огъня"?5 Ако ние се пренесем назад във времето, чувството ни за непознатост поне ще е смекчено от наученото по история в училище. Но един древен римлянин или китаец от епохата на Конфуций, промъкнал се през времето и попаднал в Ню Йорк или Пекин днес, ще бъде безкрайно объркан. Може би това важи с пълна сила и за Томас Джеферсън и Екатерина Велика.

За разлика от по-старите традиционни общества, ние живеем във време, в което промените са постоянни, несекващи и сякаш темпото им непрекъснато се увеличава. Разбира се, другите общества ­ древните царства, феодалните държави или "примитивните" племена ­ не са били напълно статични и сковани от традициите. Те само изглеждат такива ­ на нас и по всяка вероятност на самите себе си. Никое общество не може да бъде истински лишено от промени обаче. Всичко е чисто и просто въпрос на степен. Старият свят е преживял войни, чумни епидемии и масови преселения, но тези събития са се състояли в рамките на мисловната нагласа, в рамките на по-големи постоянство и стабилност, отколкото са възможни днес.

Вероятно би било твърде неуместно да кажем, че днешните хора, мъже и жени, очакват неочакваното. Те обаче несъмнено очакват или са привикнали с постоянните промени. Представите или възприятията на хората за това, какво се променя, как се променя и с какво темпо се променя, могат да бъдат силно изкривени. На моменти промяната би могла дори да е въображаема. Повечето от нас са като пасажери в кораб сред морето по време на силна буря ­ виждаме малко назад, малко напред или встрани, но не можем да си представим цялостната картина на бурята, размерите є или целия океан. Всеки от нас преживява само малка част от реалността. За друга част от нея четем или я гледаме по телевизията. Несъмнено хората долавят постоянно движение, промяна, трансформация, "прогрес". Дори дрехите се променят всяка година ­ налице е модната линия за тази година, за миналата година, за по-миналата година.6

Налице е и идеята за "новини", тоест, че всеки ден се случва нещо ново, за което си струва да се съобщи. Милиони хора се събуждат сутрин и гледат новини по телевизията, слушат новини по радиото през деня или гледат вечерните новини. Би било невъзможно да прочетем във вестника или да видим по телевизията, че "днес не се е случило нищо особено". Винаги има новини, винаги става нещо, винаги нещо се променя. В някои дни се случват важни събития, други са по-спокойни. Не може обаче да няма новини ­ посланието, което получаваме всеки ден, е, че нещата никога не остават същите.

Много от промените в живота не са дело на човека ­ наводнения, земетресения, засушавания, урагани, горски пожари и други природни бедствия. Всички те обаче имат и човешко измерение ­ засягат някаква човешка общност, някоя държава, някоя част на икономическата система. И освен това принуждават правителството (или някой друг) да направи нещо ­ да осигури помощ на бедстващите, да подпомогне възстановяването, да подобри законите ­ нещо. Донякъде е така, защото възприемаме промените до голяма степен като подлежащи на човешки контрол. Обикновеният гражданин, който няма представа как работи хладилникът, например, все пак смята, че учените, ако работят достатъчно усърдно, могат да открият лекарство против СПИН или обикновена настинка, да получат електрическа енергия от сок от ряпа или да изпратят изкуствен спътник до Плутон.

Също така обикновеният човек, който може и да има проблеми с балансирането на семейния бюджет, смята, че икономистите или някакви други тайнствени хора, които работят по сметките на правителството, би трябвало да са в състояние да направят нещо във връзка с безработицата, отрицателния търговски баланс, високите наеми или цената на сиренето. Или с нивото на престъпността, или със сексуалната дискриминация. Един свят на бързите промени е и свят на големите очаквания ­ обществени и частни. Това е причината всяко правителство или режим, колкото и да е консервативно, да има дневен ред, план за реформиране на света. От него се очаква да подобри условията за работа. От него се очаква да вкара в ред икономиката и да се занимава със законите. Да не се прави нищо не е възможен вариант. Някои от нас могат да оценяват една или друга обществена програма като стъпка назад, но това е само метафора. Няма връщане назад. Има само една възможна посока на движение и тя е напред, с пълна пара, към бъдещето. Да управляваш означава да отдадеш себе си на промените.7

 

Глобалната култура

Новите технологии, особено тези, които ни позволяват да общуваме помежду си, притежават невероятна сила и непосредственост. Разбира се, не е никак лесно да се измери ефекта от телевизията или електронната поща. Но какъвто и да е този ефект, ясно е, че той действа в глобален мащаб. Появила се е една глобална култура ­ културата на съвременността ­ и технологиите до голяма степен са отговорни, първо, за създаването є и, второ, за разпространяването є навсякъде, където достига дългата им ръка. В наши дни това означава абсолютно навсякъде.

Тази култура обаче не е изместила изцяло по-старата, печатната култура и дори още по-старите форми на разказване и учене. Книгите и списанията все още се държат. Нито пък телевизията е успяла да се отърве от местните култури ­ различията между хората съществуват и ще съществуват. Ирландците не са еднакви с японците или чилийците. Съвременната култура обаче е променила всички начини на живот. Тя съществува заедно с всички тях и никой не е успял да избегне влиянието є. Това, което е типично чилийско, японско или ирландско, категорично е модерно чилийско, японско или ирландско. Глобалната култура е "това, което дава на местната култура среда, аудитория и стремежи".8

От какво се състои тази глобална култура? Много силно впечатление прави доминирането на популярната култура. Навсякъде по света има общ интерес към професионалния спорт, към рокендрола и другите форми на съвременната музика, към начините на обличане и хранене и към нещата, които носим или ядем. Публиката на Олимпийските игри или Световното първенство по футбол може да достигне милиарди. Едва ли е нужно да казвам, че в дните преди телевизията подобни милиардни аудитории са били невъзможни. Разбира се, имало е радио, но то, въпреки силните си страни, не притежава силата и жизнеността на телевизионните образи. И е било локално. Преди ерата на сателитите, късовълновото радио е било немощно, чувало се е лошо и едва ли е оказало някакво влияние върху света.

Телевизията и киното обаче променят вида, обхвата и мащабите на развлеченията. Те наистина премахват локалното в областта на развлеченията и забавата. По телевизията забавното може да дойде отдалеч и може да отекне по целия свят. Един популярен певец може да бъде популярен навсякъде, където има антени. Майкъл Джексън и Елвис Пресли са известни имена и гласове в Индия и Венецуела. Попмузиката не признава граници. Руснаците могат да гледат сапунени сериали, направени в Бразилия.9 На практика няма ограничения за броя на хората, които могат да гледат дадено телевизионно предаване ­ особено ако е дублирано или субтитрирано и се предава в целия свят. Същевременно, като че ли всички гледат едни и същи филми. Тези филми са, на практика, предимно американски ­ и обикновено динамични, експлозивни и мъжкарски. Ясно обаче е едно ­ че развлеченията са станали много по-глобални и по-хоризонтални.

Накратко, технологиите все повече и повече превръщат света в една-единствена културна система. Местните култури не напускат сцената изцяло, но се налага да я делят с всеобщата култура на попмузиката, филмите и телевизията. Телевизията, по-специално, разпространява тази всеобща култура до най-отдалечените кътчета на света. Тя е като някаква пандемия, но се разпространява с бързина, в сравнение с която някогашните чуми и болести са непоносимо бавни.

Световната култура е преди всичко култура на развлеченията и свободното време. Тя е футбол, филми, рокендрол. Освен това е култура на бързото хранене ­ "Макдоналдс", "Кентъки Фрайд Чикън", пица. Облеклото по целия свят удивително си прилича, особено при младите хора. Модата е невероятно капризна и е невъзможно да бъде превърната в точна наука. Дрехите обаче не се избират безразборно. Винаги има някакво скрито послание в начина, по който хората се обличат. Вземете, например, джинсите ­ някога са били обикновени работни дрехи. Сега са символ на младостта, неформалността, американските стойности. Дрехите, които хората носят днес, са израз на комфорт, небрежна свобода, почивка, младост. Те са универсални ­ пълна противоположност на местните облекла. Те са емблема на избора. Превърнали са се в официален костюм на хоризонталното общество.

В глобалната масова култура има множество достойни за съжаление неща, ако сме в настроение да съжаляваме ­ вулгарност, глупост, празен конформизъм, понякога чиста грозота. Трябва да помним обаче, че тази култура е белег на сравнителна заможност. Хората, които гладуват, не играят видеоигри. Те клечат в колибите си над паничка ориз или шепа зърно, не над бутилка кока-кола и пица. В нашия свят има голям клуб от държави, в които живее огромна средна класа. Но въпреки всичко, дори в страните, затънали в отчайваща мизерия ­ бедните, в края на краищата, все още са милиарди, ­ масовата култура намира начин да достигне до населението. Масовата култура ­ глобална, непосредствена, достъпна, жизнена, с общи герои, идоли, стремежи ­ е силно опияняваща. Аятоласите изпадат в бяс заради нея, диктаторите я цензурират, мандарините опитват да затръшнат вратата пред нея. Въпреки това тази култура, като някакъв безцветен газ, без мирис, успява да се промъкне през всички прегради и препятствия, поставени пред нея. Никаква Велика стена не може да спре тези варвари от севера.

В някои отношения световната лудост по професионалния спорт представлява едновременно местното и глобалното. Няма нищо по-изпълнено с местен патриотизъм от мачовете за Световното по футбол. Запалянковците полудяват заради отборите си. Една загуба или победа на Италия или Бразилия може да доведе до бунтове или масови празненства, може да се отрази на политическия и икономическия живот. Отборът олицетворява самата душа на страната. Игрите са превърнати в ритуал войни, в които не се пролива кръв. От друга страна, спортовете са наистина глобални. Целият свят ги гледа по телевизията. Една-единствена спортна култура обединява всички зрители. В добавка съществува единна йерархична система, валидна в целия свят ­ правилата на играта са едни и същи навсякъде. Публиката и играчите "разбират прилагането им по един и същи начин". В известен смисъл тогава, зрителите по стадионите и милионите пред телевизорите "притежават един общ език".10 Светът на спорта е преносима, транснационална, дълбоко хоризонтална култура.

Висшата култура също показва способността си да обикаля земното кълбо. Оркестрите в Токио свирят Бах и Малер. Цигуларите от Корея са също така на "ти" с класическия репертоар, както колегите им от Лондон или Прага. Музеите в Съединените щати с готовност изграждат сбирки от японско или африканско изкуство. На по-материално ниво можем да намерим суши барове или индийски ресторанти в Париж и Лондон,11 мексикански кантини в Копенхаген, "италиански" тратории в Амстердам... и "испански" барове в Берлин.12 Съществува, макар и не така явна, конвергенция на културата на управление ­ в политиката и изборните кампании. Последните също са "американизирани". Това важи също за юридическата и правосъдната култура.13

Тази конвергенция, разбира се, личи по-ясно в страни, които са повече или по-малко демократични. И тук можем да посочим телевизията като сила, която притегля политическите традиции една към друга. Всички политици трябва да достигнат избирателите си, а избирателите седят у дома, в полутъмната стая, и гледат екрана. Телевизията е едновременно жива и скъпа. И медията категорично влияе върху посланието. В сферата на правото глобалната икономика е свят на транснационалните сделки и търговци. Адвокатите и бизнесмените, които са част от този свят, са разработили или са изучили една обща за всички тях култура. В противен случай не биха могли дори да разговарят помежду си. Тази култура обаче подлага на натиск юридическия порядък, който без нея би бил съвсем местен по своя характер.14

Играчите в международната търговия са наистина навсякъде ­ техният пазар е целия свят. Тези играчи са многонационалните корпорации и транснационалните юридически фирми, чиито седалища са в Ню Йорк или Лондон и имат филиали в целия свят. Това са елити, които формират силна и здраво споена хоризонтална култура. Говорят един и същи език (обикновено английски) и, подобно на футболните запалянковци, спазват едни и същи правила и конвенции, независимо че целите и навиците им могат да си остават със силен местен характер. "Световното село" е реалност както на върха, сред този юридически и икономически вездесъщ елит, така и най-долу, на нивото на любителите на баскетбола, рокендрола, Дисниленд и "Джурасик парк".

Когато казваме, че основната глобална култура е масова култура, трябва да внимаваме да не бъркаме две от значенията на думата "масова" ­ тя може да се отнася до обикновените граждани, но също така и до голяма група хора, присъстващи физически на едно място. Масовата култура в първия смисъл не означава непременно масова култура във втория. Разбира се, популярните рок групи и футболни отбори могат да привлекат десетки хиляди ревящи почитатели по големите световни стадиони. Масовата култура обаче в известен смисъл е нещо самотно и индивидуалистично. Причините за това могат да бъдат резюмирани, както обикновено, само с една дума: телевизия. Все повече и повече развлеченията се свеждат до наблюдаване и възприемане, вместо до участие. Говорим за милиони отделни индивиди, всеки седнал на самотно канапе, стиснал самотна бира, докато телевизорът работи, а вариообективите показват певците, играчите или звездите.

Как се отразява на обществото подобна изолация? Робърт Пътнам, например, съзира драстичен упадък на това, което нарича "социален капитал". Той определя понятието като "характеристики на социалната организация, като доверие, норми, структури, които могат да подобрят ефективността на обществото като улесняват координираните действия".15 Според Пътнам все по-малко хора членуват в групи по интереси и хобита. Хората "играят боулинг" сами ­ тоест, вече не се присъединяват към лиги, клубове и асоциации, както преди. Вероятно това разделяне праща вълнички нагоре и надолу по реката на обществения живот. Пътнам не е сигурен какво точно предизвиква упадъка на социалния капитал, но е склонен да обвини телевизията, поради причината, която вече споменахме ­ телевизията е дълбоко индивидуализираща, дълбоко антигрупова.16

Статията на Пътнам за "самотната игра на боулинг" се отнася за Съединените щати, но авторът е проучвал задълбочено социалния капитал и в Италия. Ако наистина има упадък на социалния капитал и ако телевизията е виновна за това, тогава този упадък би трябвало да се наблюдава навсякъде в Западния свят, ако не и в целия свят. Фактите и цифрите на Пътнам могат да бъдат (и са били) подлагани на съмнение. Независимо от това обаче мисля, че той сочи реално явление. Дали то е проблем ­ източник на социални заболявания ­ е друг въпрос.

Това, което Пътнам нарича "упадък на социалния капитал", явно има връзка с хоризонталното общество. Разбира се, хората продължават да формират връзки, продължават да членуват в лиги, клубове, организации и неформални мрежи. Много или повечето от тях обаче са "групи" в много по-различен смисъл. В един боулинг клуб хората се срещат лице в лице. Това е физическа общност. В хоризонталното общество има изобилие от виртуални общности. Хората общуват все по-малко в пряк разговор и все повече по други начини. Много лобистки групи или групи по интереси дължат силата си на своето масово членство. "Членовете" обаче са предимно хора, които са попълнили формуляр и са го изпратили заедно с чек в самоадресиран плик. Националната асоциация на притежателите на карабини, Американската асоциация на пенсионерите и много други групи за оказване на натиск, включително повечето екологични организации, са хоризонтални общности.

Разбира се, групи за оказване на натиск и групи по интереси е имало дълго преди да бъде изобретена телевизията. Явно американците открай време са хора на организациите. Както посочва дьо Токвил през деветнайсети век, "американците от всички възрасти и професии... непрекъснато създават сдружения", които са "хиляди различни видове ­ религиозни, морални, сериозни, напразни, много общи и много ограничени, невероятно големи и миниатюрни".17 По времето, когато пише дьо Токвил, Америка е била най-малкото квазихоризонтална ­ човек очаква в едно мобилно общество със свободни избори да има и групи с определени интереси. Новите начини за общуване просто улесняват създаването на сдружения. Новите играчки ­ електронната поща и Интернет ­ само ще подчертаят тенденцията. Виртуалните групи се множат като зайци. Каквото и да означава "киберпространство" и където и да се намира (в известен смисъл навсякъде и никъде), то представлява форум, в който хората разговарят помежду си на големи разстояния, с други думи, хоризонтално. Те могат да се запознаят с други хора (поне виртуално), независимо дали са в щата Монтана, Турция или Сайгон, които имат сродни интереси, убеждения, цели. Този процес е нещо прекрасно за онези, които имат хоби ­ собственици на домашен саламандър, които искат да се запознаят с други собственици на домашен саламандър. Киберпространството обаче е и мощен инструмент в политиката ­ прост, безплатен начин за достигане до хората със сродни убеждения.

 

Култура на знаменитостите

Популярната култура е и култура на знаменитостите. В основата си тя се върти около тях. Някои са от местна величина и са неизвестни извън Русия, Япония или Съединените щати. Все повече обаче стават истински глобални личности, известни както в големите градове, така и в най-затънтените селца. Много американски рок звезди са не по-малко популярни в чужбина, отколкото у дома. Два града в Германия претендират, че са втори дом на Елвис Пресли (той е служил в армията в Германия). Единият от градовете, Бад Нойхайм, е издигнал черен мраморен паметник на своя герой. "Елвис асоциацията на Германия, Австрия и Швейцария" с гордост се обявява за "най-големия фен-клуб на Елвис извън Съединените щати".18 Кино и телевизионните звезди, както и множество спортни герои, сред които немалко американци, са известни навсякъде по така наречения цивилизован свят. Поради някаква причина Съединените щати са особено добри в създаването и маркетинга на боклуци, които са търсени в световен мащаб.

Културата на знаменитостите, както ще покажем, е нещо повече от превръщането на популярни певци, футболисти или кинозвезди в идоли. Тя влияе върху властта и самата структура на политиката. В наши дни, в нашата епоха, президентите и министър-председателите също се превръщат в звезди. Обожествяването на знаменитостите, техните навици и манталитет са проникнали до костния мозък на обществения живот. В света на Пътнам, със западащ социален капитал, мъжете и жените обръщат все по-малко внимание на своето непосредствено обкръжение, на групите, в които се контактува лице в лице, и се насочват все повече към хоризонталните групи. Насочват се и към далечните фигури, които виждат по телевизията ­ с други думи, към знаменитостите.19

Какво е знаменитост? Знаменитостта, разбира се, е човек, който е известен, макар че не всеки, който е известен, е знаменитост. Според една (цинична?) дефиниция знаменитостта е човек, известен заради известността си, който е "добре познат, защото е добре познат", "човешко псевдосъбитие".20 Същността на явлението е "високата видимост". Обикновените хора, тоест тези, които не са знаменитости, са невидими. Познават ги малцина около тях ­ приятели, роднини, колеги и толкова. Когато крачат по улицата, разхождат се в парка или шофират по магистралата, никой не ги забелязва, никой не обръща след тях глава, никой не ги снима. Знаменитостта обаче е ослепително видима, метеор, проблясващ на небето. Една знаменитост променя всяко събитие, озарява с излъчването си всяка стая, всяко място, на което се появи. Знаменитостта изисква внимание. Тя се определя като личност, "чието име привлича вниманието, приковава интереса, генерира печалби".21

Това описание е непълно, но то ни казва нещо важно. Разликата между известност и знаменитост е добре очертана. Има известни хора, които не са така ослепително видими ­ не се появяват във вестниците, в клюкарските колони, в телевизионните предавания. Те никога не се виждат, не проектират познат имидж, нямат списания за феновете и светските хроники не ги споменават. Никой в Япония не е по-известен от императора, но въпреки това той не е истинска "звезда". Той е (или е бил) далечен, тайнствен, богоподобен, невидим.22 Настоящата кралица на Англия, от друга страна, е звезда от първа величина. Лицето є е познато на всички ­ изобразено е на милиони монети и пощенски марки, вижда се навсякъде. Гласът є също е познат.23 Всичко, което тя прави, всяка нейна стъпка, всяко събитие, намира пътя си до медиите. Едва ли е нужно да споменавам, че членовете на семейството є са дори още по-известни. Таблоидите и светските списания гълтат лакомо всички новини за похожденията на принц Чарлс и останалите от кралската свита. Звезда на звездите беше Даяна, принцесата на Уелс. Смъртта є докосна сърцата на милиони хора, точно защото те имаха чувството, че я познават и че е нещо като член от семейството им, независимо че беше богата кралска особа и живееше зад затворени врати, в дворец.

Английският суверен някога е бил тайнствено, далечно присъствие. Хенри VIII никога не се е появявал по телевизията. Повечето от поданиците му никога не са го виждали. За обикновения селянин властта е била нещо дистанцирано и обвито в магически ореол. Природата є е отразена в популярната литература и митологията. Принцовете и принцесите от приказките не са взети от ежедневието. Те са вълшебни, неземни. Истинските принцеси са се различавали от останалото човечество.

Принцовете и принцесите от края на двайсети век продължават да живеят в приказен свят (клишето не умира), но приказките, които се разказват за тях, са коренно различни. Вместо вълшебни колесници, те шофират скъпи коли ­ каквито, разбира се, всички ние бихме могли да притежаваме, стига да разполагахме с парите. Животът на кралските особи и звездите илюстрира една по-висша форма на ежедневието ­ пословичния "живот на богатите и известните" от телевизията и списанията. Огромната аудитория има усещането за пийп шоу: това, което става зад кулисите, става пред собствените им очи. Вместо вълшебни приказки, имаме таблоиди и сапунени опери (включително и "теленовелите" от телевизиите, излъчващи на испански език), чиито герои са богати, но същевременно обикновени, и водят живот, пропит от романтика и скандали, който обаче си остава почти маниакално земен.

Една звезда никога не е тайнствена или далечна ­ същността на звездния статут е известността. Поради това и епохата на телевизията е епоха на звездите. Звездата не е магьосника от Оз, скрит зад преграда. Тя може да бъде наблюдавана, лицето є е познато, не е по-далече от най-близкия телевизор.24

Разбира се, това чувство за познатост е измамно, то е оптическа илюзия. Хората от улицата не познават английската кралица в действителност и не са познавали принцесата на Уелс. Те не познават американския президент или съпругата му, дъщеря му, домашните му любимци повече, отколкото познават рок звездите или баскетболистите. Имат усещането, че ги познават, защото гледат как те ходят, как говорят, как се изразяват. Защото виждат интериора на домовете им, виждат как се обличат и как живеят. Тъкмо тази илюзия за близост ­ изображенията, представленията, прожектирането по обществените екрани ­ прави от звездата това, което тя е. Разбира се, звездите блестят и са обвити с вълшебство. Притежават аура. Помазани са от талант, късмет, трагедия или шанс. И все пак в основата на всичко това има нещо удивително обикновено.

Императорът на Япония е бил бог, докато не се е отказал от божествения си статут след Втората световна война. Кралицата на Англия не е богиня и никога не е била. Вместо това, тя е обикновен човек ­ домакиня (макар и много богата, наистина, и с кралска кръв), майка на четири деца, любителка на коне и кучета. По една случайност обаче се оказва най-голямата дъщеря на крал, който няма синове, и поради тази съдбовна случайност става кралица на Англия след смъртта на баща си. Величията от спорта и музиката също са до голяма степен съвсем обикновени ­ като вас и мен, ­ с изключение, разбира се, на уменията им да свирят на китара, да вкарват кошове, да ритат топка или да пеят. Това са съвсем обикновени дейности. Всеки би могъл да си представи себе си на тяхно място и, в действителност, немалко хора се пробват в някое от тези занимания.

Великите учени или индустриалци обаче най-често не са знаменитости, защото обикновено работата им е далеч от хората и е трудно разбираема. Има и изключения. За своето време Алберт Айнщайн е бил забележително отклонение ­ станал е известен тъкмо поради факта, че работата му е толкова непонятна и далечна. За теориите му се говорело, че са толкова сложни, че само шепа гении биха могли да се ориентират в тях. Въпреки това, голяма част от фолклора за Айнщайн подчертава колко много е приличал на всички останали ­ например, свирел е на цигулка, оженил се е, имал е деца. В добавка на хората им е допадал фактът, че този гений е бил много зле в училище.25 С две думи, той е най-обикновен човек, с един-единствен чудат талант. Това е друга форма на известността ­ обикновено човешко същество, родено с две глави, или родило четири близнаци, или спечелило двайсет милиона долара от лотарията. Знаменитостта може да е всичко друго, но не е усамотена, аскетична, далечна или непонятна.

Звездите, които играят баскетбол или пеят, поне трябва да притежават талант. Много знаменитости обаче нямат някаква видима дарба ­ например, водещите на ток-шоу програми по телевизията, които печелят милиони долари всяка година и са едни от най-популярните хора в Съединените щати. Други имат скромни заложби, раздути извън всякаква мярка от факири в областта на връзките с обществеността и маркетинга. Трети, както видяхме, стават знаменитости благодарение на стечение на обстоятелствата.

Престъпниците също могат да са звезди ­ ако не успеем по друг начин, можем да се прочуем, като извършим някое зловещо престъпление.26 Нещата, които се появяват в основните новини по телевизията, в края на краищата, потенциално са трамплин към известността. В нашумялото дело срещу О. Дж. Симпсън (1994-1995 г.) всеки, който имаше нещо общо с делото, се превърна в знаменитост, всъщност в знаменитост сред знаменитостите. Съдията Ланс Ито несъмнено стана по-известен от който и да било член на Върховния съд на Съединените щати (които също са звезди от малка величина). Никому неизвестни дотогава техници от криминологични лаборатории, хора, разхождали кучетата си в подходящия момент през нощта, един шофьор на лимузина, прислужница от съседна къща ­ всички тези изпълнители на второстепенни роли и оръженосци в делото "Симпсън" се прочуха повече, отколкото биха си представили и в най-разюзданите си фантазии. Истината е, че всеки, който има някакво участие в сензационен съдебен процес, става знаменитост, поне за кратко.

Възможно е да се произведе знаменитост и пряко, просто като се хвърлят достатъчно пари за реклама. Знаменитостта се подхранва със самата себе си. Когато този спираловиден процес започне, на практика става вярно, че знаменитостта е човек, който е известен заради това, че е известен. Случайно прочулите се, като свидетелите по делото "Симпсън", могат да пишат книги, да се появяват по телевизията и по този начин да привличат още по-голямо внимание. Този тип популярност, разбира се, е крехък и преходен.

В истинската знаменитост има един парадокс. Тя е нещо различно, но въпреки това е като нас. В изследването си върху американските звезди, Джиб Фаулс разказва една история за Мей Уест, обвеяна в слава (по-точно лоша слава) кинозвезда от времето на славните години на Холивуд. По време на интервю в някакъв ресторант към Уест се приближава мъж, който я прекъсва и започва да є говори "фамилиарно". След като си тръгва, журналистът пита Уест кой е бил този човек, а тя му отговаря, че няма представа. "Но той говореше, сякаш ви познава", продължава да упорства журналистът. "Всички ме познават, скъпи", отговаря Мей Уест.27

Тази история улавя сърцевината на звездния статут ­ чувството за познатост, което е резултат от гледането на лицето и чуването на гласа, от усещането, че можеш да протегнеш ръка към екрана и наистина да докоснеш звездата. Естествено, много често знаменитостите създават това усещане за познатост чрез реклама и различни медийни трикове. Публиката е подложена на постоянен обстрел с информация за живота на богатите и известните. Голяма част от тази "информация" е изтъкана от лъжи, но въпреки това тя е ярка и конкретна. Усещането за познатост, странно, е част от магията. Знаменитостта ни е позната, но е някак недосегаема. Външния вид, говора, навиците, начина на живот ­ познаваме всичко това отлично. Наблюдаваме как тези личности се появяват и изчезват. Можем да купим списък с адресите им и да се удивляваме пред железните порти на именията им. Звездите са едновременно познати и недостъпни.

Познатостта поражда усещане за собственост ­ имаме право да познаваме знаменитостите и право на достъп до техния живот. От кандидатите за президент се очаква да разкриват всичко ­ платените данъци, личния си живот, дори бельото, което носят. Звездите нямат право на никакъв личен живот. Хиляди печатни страници и снимки всяка седмица твърдят, че ни запознават и с най-интимните им тайни. Вариообективите и развързаните езици на приятели и персонал ни дават възможност да надникнем дори в спалните им. В Съединените щати ­ където културата на знаменитостите е може би в най-напреднала фаза ­ жадният поглед на телевизионните камери успява да проникне дори в съдебната зала, което в делото "Симпсън" достигна някакъв истеричен връх.28

Преди време Върховният съд изпитваше големи съмнения по въпроса, дали да допусне телевизионните камери в храмовете на правосъдието. През 1965 година съдът отмени присъдата на Били Сол Естес, невероятен мошеник, защото делото му се бе превърнало в медиен карнавал ­ част от него дори бе предавано на живо по радиото и телевизията.29 По време на делото "Симпсън", една далеч по-малко срамежлива епоха, пред камерите нямаше такива забрани. Милиони хора поглъщаха репортажите "от край до край" ­ до настъпването на скуката. В действителност телевизионните зрители видяха повече, отколкото видяха съдебните заседатели. Съдебните заседатели бяха положили клетва и заседаваха в изолация. В критичните моменти ги извеждаха от залата като деца, докато адвокатите се караха един с друг. Камерите, разбира се, не престанаха да работят нито за миг.30

Тъй като звездният статут е нещо много лично, той е и заразителен. Той полепва по околните. Има второкласни и дори третокласни звезди. Всеки, който познава някоя звезда лично ­ третият братовчед на президента, дойката на принцеса Даяна, бившите приятелки на Елвис Пресли или фризьорките, зъболекарите или водопроводчиците на звездите ­ се превръща в звезда сателит. Тези хора са окъпани в отразена светлина. И тук би било трудно да открием по-ясен пример от делото "Симпсън". Според един разказ Дона Шалала, министър на здравеопазването в администрацията на президента Клинтън и една от най-силните жени в Америка, попаднала на парти, на което присъствал Като Кейлин, и поискала от него автограф. Кой е той обаче? Човек, който иска да направи кариера в Холивуд, чиято единствена заслуга е това, че живее в къщата на Симпсън и в съдбовната нощ на убийствата бил наблизо, така че чул някакво тупване. Това тупване се оказва достатъчно, за да го превърне в обект на трескаво внимание от страна на медиите.31

Тъй като звездният статут е заразителен, като грипа, феновете събират автографи, висят пред служебните входове на театрите, тълпят се пред хотелите, чакат пред църквите, където се женят звездите, редят се край ковчезите им, трупат цветя на гробовете им. Хората горят от желание да демонстрират нещо като съпричастност. Искат, така да се каже, да се чувстват като част от семейството на звездата. Целта им е да уловят някоя и друга искричка от вълшебния огън, който пламти около звездите ­ понякога даже след смъртта им. Когато през април 1996 година организираха търг за вещите на Жаклин Онасис, последва бясно купуване. Наддаващите пръснаха стотици хиляди долари за ненужни дрънкулки ­ фалшиви перли, пепелници, стикове за голф ­ единствено, можем да предполагаме, защото са били докоснати от ръката на тази звезда на звездите.32 Смъртта на Даяна, принцесата на Уелс ­ звездното събитие на 1997 година ­ предизвика вулканично изригване на скръб и траур.

Делото "Симпсън", което бе изстреляно в заглавията през 1994 година, е култура на знаменитостите в нейната най-висша (или може би най-нисша) форма. Симпсън беше спортна звезда, известен на милиони хора заради това, но също така и заради участията му в реклами и филмови роли. Той е може би най-голямата фигура от шоу бизнеса, обвинявана в убийство. Комикът Фати Арбъкъл, обвинен в убийството на момиче през 1921 година, е далечен предшественик.33 В атмосфера на невероятен медиен шум, Симпсън отиде на съд за убийството на жена си, Никол, и един неин приятел, Роналд Голдман. Обвинението разполагаше, както по всичко личеше, с мощни доказателства, включително кръвни и ДНК анализи, но въпреки това много хора (особено сред чернокожите американци) отказваха да повярват, че е възможно Симпсън да е виновен. В края на краищата, той беше суперзвезда. Чисто и просто, мисълта, че може да е двоен убиец, не съответстваше на този имидж. Може би на някои хора им е било и все едно ­ знаменитост като О. Дж. Симпсън в известен смисъл е над закона. Макар че срещу него бяха събрани планина доказателства, съдебните заседатели го оправдаха с почти безразсъдна бързина.34

Делото "Симпсън" илюстрира и нещо забележително във връзка със звездите. Те, в един много съществен смисъл, не подлежат на морална оценка. Майк Тайсън, световен шампион по бокс в тежка категория, излежа три години в затвора за изнасилване. Когато излезе и премигна на слънчевата светлина, образно казано, той беше същата знаменитост както и преди ­ дори в по-голяма степен, тъй като сега към арфата на знаменитостта му бе прибавена още една струна. Беше посрещнат величествено от две хиляди души в Харлем и бе превърнат в герой, след като дари един милион долара за благотворителност.35 По-късно Тайсън отново имаше неприятности, защото отхапа ухото на друг боксьор по време на мач, но по всичко личи, че ще избегне и този скандал. Изисканото общество презира и отбягва осъдените престъпници, но Майк Тайсън, който на практика е осъден престъпник, сякаш е недостижим за подобна съдба. В края на краищата, някои хора стават знаменитости тъкмо защото са били обвинени в някое наистина зловещо престъпление ­ Ейми Фишър, ученичката, която застреля съпругата на любовника си, или братя Менендес, ликвидирали родителите си, или "мадам Мейфлауър" ­ жената от висшето общество, която осигуряваше проститутки на повикване. В действителност О. Дж. Симпсън беше отбягван до известна степен, но общо взето статутът на звезда е невероятно силно нещо. Той е като светлината на хиляда слънца. Милиони хора сякаш са готови да изоставят чувството си за добро и зло в присъствието на подобни ослепителни особи.

Каква е причината за появата на този тип "звездна" култура? Въпросът не е лесен, поне, ако търсим точен отговор. Очевидно е обаче, че ролята на медиите е много съществена. Без масмедии и, по-специално, без телевизията, културата на знаменитостите би повяхнала и загинала. Началото, разбира се, е поставено от печатните медии. В някои отношения те подпомагат развитието на тази култура по един крещящ, категоричен начин. Достатъчно е да споменем списанията за феновете, посветени на кинозвездите.36 Така или иначе обаче, най-фрапантните знаменитости са от света на киното и телевизията, като не подценяваме и щедрите допълнения от популярната музика и спорта. Гладът за новини във връзка със знаменитостите е значителна пазарна сила. Хората купуват книги и списания, гледат програми за звездите. Статутът на звезда има очевидна пазарна стойност. Делото "Симпсън" беше нещо като върхов момент ­ участници, свидетели, адвокати, бивши съдебни заседатели (да не говорим за обвиняемия) се заеха трескаво да излагат мислите и проникновенията си на хартия. Ако нещо успя да надмине всичко това, то беше смъртта на принцеса Даяна, след която се появиха купища книги, посветени на краткия є, трагичен живот.

Медиите са едновременно проводник и причина. Самите те не са създали този вид култура ­ по-скоро дейността им влезе в химическа реакция, така да се каже, с по-дълбоки обществени сили. Едно зряло хоризонтално общество е немислимо без медиите. То зависи от тях, но заживява и свой собствен живот. И в хоризонталното общество индивидът заема центъра на общественото внимание ­ не групата, не семейството, не традиционната власт, не държавата. Хората сами предпочитат да се привързват към знаменитостите ­ това не е заповед от горе. Тази привързаност е крехка, капризна, удивително мобилна. Нещо повече ­ тъй като знаменитостта в известен смисъл не се различава съществено от обикновения човек (във всички свои аспекти, с изключение на този специален елемент), обикновеният човек може да стане знаменитост или да си мечтае за това. Обществото на звездите е мобилно общество. Момчето от гетото може да спечели милиони като баскетболист. Хлапето на съседите може да се прочуе като телевизионен водещ. Момичето от съседната пресечка може да стане нова Мадона или холивудска звезда. Знаменитостите могат лесно да комуникират с обикновените хора. Те не говорят някакъв изтънчен, елитарен език. Това е така, защото те са обикновени хора. Или са били, като деца, когато са у дома, когато почиват в двореца Балморал или в именията си. Наистина, всеки може да спечели от лотарията и да стане неволна знаменитост поради някаква друга случайност. Част от съвременния живот, както видяхме, е промяната, очакването за промяна. Новите неща са ежедневие. Постоянството е изчезнало. Мълнията може да удари винаги. Всичко може да се случи. И се случва.

Преклонението пред знаменитостите е дълбоко вкоренено в съвременната култура и е силно обвързано със структурата на властта в обществото. На свой ред то също очевидно влияе на тази структура. Най-напред, знаменитостите са заменили другите модели за подражание. Когато хората (особено младите) в наши дни приемат идоли, тези идоли са от света на звездите, не от света на традиционните авторитети. Това е така поне в Западните общества. В едно изследване, през 1986 година, питат американски тийнейджъри от кого се възхищават най-много. От първите десет най-често споменавани имена, девет са на "звезди" или знаменитости ­ предимно от киното и телевизията. Само една политическа фигура попада в тази десятка ­ президентът Роналд Рейгън. Самият той също е бивша кинозвезда.37 Нито един религиозен водач, водещ бизнесмен или учен не се озовава в списъка.38

Разбира се, повечето световни лидери не са кинозвезди. В действителност обаче, в съвременния свят, политиците започват все повече и повече да приличат на обикновени знаменитости, така че политическият авторитет и привлекателността на звездите все повече и повече се припокриват. Кампаниите за избор на президент или министър-председател все повече заприличват на шоу бизнес или продажбите в шоу бизнеса с телевизионните изяви на живо и интервютата, клиповете, маркетинговите проучвания и фокус-групите. Когато Бил Клинтън водеше президентската си кампания през 1992 година, появата му в Сан Франциско "малко се отличаваше" от "филмова премиера", както се изразява един автор. "Декорът, сред който политическите фигури се представят на вниманието на обществеността, имитира, а понякога направо използва техники от развлекателната индустрия."39

И как би могло да е иначе? В съвременните западни общества президентите, министър-председателите, кметовете, губернаторите и въобще по-значителните политически фигури са се превърнали в знаменитости. Това е постепенен процес. Всичко опира до медиите. Малцина американци са виждали Джордж Вашингтон или са чували гласа му. Франклин Делано Рузвелт е един от първите президенти, превърнали се в знаменитости ­ използвал е радиото майсторски. Преди да бъде изобретено радиото, не е имало начин президентът да се обърне към цялата страна. След навлизането на телевизията, всички президенти стават звезди. Джон Кенеди е изтъкнат представител на новия жанр. Ерата на Кенеди е ера и на телевизията ­ "важните събития" от американската история са "неделимо свързани" с отразяването им по телевизията.40

Кенеди е впечатляваща фигура ­ млад, хубав, телегеничен. Дори и най-мрачните президенти след него обаче също са били звезди. Днешните световни лидери не могат да са далечни, недостижими, тайнствени или харизматични в традиционния смисъл. Те не са по-далече от най-близкия телевизионен апарат. Средният американец ­ и средният жител на всяка Западна страна ­ поглъща часове телевизия всеки ден. Средният телевизионен зрител вижда президента, краля, кралицата, министър-председателя всеки ден, понякога дори съпрузите, децата, братовчедите и приятелите ­ дори котката на президента. Публиката наблюдава как се облича президентът, каква прическа има, как ходи и как разговаря. Чува гласа му, акцента му, изразите му. В списанията има десетки подробности за лидерите. Те стават толкова познати, че хората ги наричат "Бил", "Меги" или "Борис". Зрителят е сигурен, че ги познава, че е наясно дали са добри или лоши хора. Те ни говорят директно ­ чрез медиите, разбира се. В публичните им изяви "се предлага интимност и възможност за самоидентификация чрез разкази за лични травми, особености на характера или различни случки".41

Процесът сякаш разрушава бариерата между традиционните дейности "на сцената" и "зад кулисите", както изтъква Джошуа Мейровиц или, казано по друг начин, размива ролите, които "разчитат до голяма степен на мистификации и аура на величие". Медиите "разкриват твърде много твърде често, за да могат традиционните представи за политическо лидерство да вземат връх". Окото на телевизията "нахлува в личното пространство на политиците". То "наблюдава как те се потят... Хладно регистрира как се поддават на емоциите". Камерата "свежда до минимум дистанцията между публика и изпълнител". Политическите лидери остават "лишени от аурата си" и се "приближават до средния човек".42 Това е така с всяка знаменитост ­ всъщност, това е дефиницията за знаменитост, а политикът в нашето време е само една знаменитост сред много други.

Наред с почитателите, политиката създава врагове. Тя персонифицира и може да го прави в двете посоки. В края на краищата, имаше много мъже и жени, способни да устоят на неустоимия чар на Роналд Рейгън. Освен това "звездният" статут на политиците не означава, че управлението им е популярно. Управлението е абстракция, процес. Десните крила в много страни успяха да го демонизират, да почернят репутацията му, съвсем отделно от конкретните хора, които участват в него. Доверието в управлението изглежда по-ниско от всякога.43 Това е вярно за Съединените щати, а може би и за много други страни.

Съществуват множество причини за това спадане на доверието. Иска ми се да спомена една от тях. В хоризонталното общество политиката и идеологията са радикално разделени. Привързаността е към лидера, не към това, което той представлява. Той (в известен смисъл) представлява единствено себе си, самоличността си, образа си на екрана. В такъв случай става възможно (както все по-често се случва напоследък) да се състезаваш за даден пост, като се обявиш против политиката и политиците ­ политиците са лоши, но аз, вашият кандидат, съм добър. Аз съм различен. Аз съм външен човек. Можете да ми се доверите. Администрацията, този гигантски товарен кон, тази машина с милион лостчета и механизми, се отдръпва на заден план и единственото, което се вижда, е усмихнатото лице на телевизионния екран.

Известна част ­ може би по-голямата ­ от цинизма по отношение на правителствата несъмнено е оправдан. Хората от периферията довеждат това недоверие до налудничави крайности. В Съединените щати има особено богато изобилие от такива разхлабени винтчета ­ мъже (а и доста жени), които раздуват представите си за свобода, права и индивидуална автономност до налудничави размери... и след това забързано подминават всичко това. Те държат на правото си да носят оръжие, на абсолютното право да правят каквото си искат с това, което си мислят, че притежават, да отричат данъците и всичко, свързано с управлението, да се оплакват от евреите, чернокожите и Обединените нации, да възхваляват образа на мъжкаря, тип Рамбо, и да мечтаят за утопия на бледоликите в Айдахо или другаде. Дори и тези хора обаче имат своите лидери и своите хоризонтални групи. Те са също толкова продукт на медийното общество, колкото и самото общество, чийто упадък и загниване заклеймяват. И дори, когато се събират в комуни, крепости и частни барикадирани лагери, те са отражение на просмуканата от медиите култура, позволила на всички тези скитници и наполовина побъркани фанатици от всички части на страната да разговарят, да се събират и да се организират в параноични групи.

Това е едната форма на лагера на отрицанието. В другата, противоположната крайност, са тези, които дотолкова са омагьосани и погълнати от знаменитостите, че губят всякакво усещане за душевен баланс. Превръщат се във вманиачени групита и дори причакват и дебнат звездите. За някои от тях екранът се е превърнал в нещо като двойно огледало ­ реалността и илюзията губят очертанията си и се сливат. Сякаш знаменитостите слизат от екрана и влизат в мозъците им. Виртуалната реалност става по-реална от истинската реалност.

Разбира се, тенденциите и модите рядко ­ ако това изобщо е възможно ­ са универсални. Всяка тенденция и мода си има контратенденция и контрамода, винаги има изключения на правилата. Някои хора са имунизирани против боготворене на звездите. Много хора са неуязвими за популярната култура. В океана на модерното има острови, гнезда, които все още се съпротивляват ­ някои учени и интелектуалци, например, наред с религиозните фундаменталисти, монахините от манастирите и други, които са предпочели да не са в консуматорското и информационно-развлекателното общество. Въпреки това, малцина са в състояние да устоят на силата на модерните медии и изкушенията на хоризонталното общество. Някои политически лидери участват в играта с усърдие, други ­ неохотно. Всички министър-председатели обаче, кметове, президенти и другите политици, независимо дали им харесва или не, са част от света на "звездната" власт. Суверени, религиозни и светски, се движат по същия път. Развитието на католическото папство е особено поразителен пример. Някога папата е бил далечен и недостъпен. По традиция, той никога не е напускал Рим. Сегашният папа, Йоан-Павел II, е същинска звезда ­ обикаля света, дава пресконференции, появява се по телевизията. Той е майстор на рекламата и тъмните изкуства от областта на връзките с обществеността. Дори Далай Лама, някога недостъпна, подобна на бог фигура от далечните крепости на Тибет, днес е известен религиозен водач, който е пътувал много, политически активен и любезен е и ­ без да е обидно ­ не е новак в изкуството да вкараш името си във вестниците и да предадеш по този начин посланието си.

Разбира се, има знаменитости и знаменитости ­ една снимка на папата по бельо би шокирала хората и вероятно никога не би била публикувана (поне засега), докато един немски таблоид превърна в новина снимка на голия уелски принц.44 Ясно е, че е бил необходим телеобектив и други чудеса на технологиите, за да се покаже на публиката пенисът на един принц. Това би било невъзможно до сравнително неотдавна. Също така, подобно нещо би било немислимо, примерно, в началото на века. Ето как е прогресирало човечеството.

Новият император на Япония като че ли също следва, макар и бавно, стъпките на папата и Далай Лама, като изоставя старите традиции на своята роля. Императорът вече не е бог ­ отказа се от това положение след края на Втората световна война. Император Хирохито обаче през повечето време оставаше невидим. Новият император е нещо съвсем друго. Облича се с обикновени западни дрехи, а през юни 1994 година със съпругата си посети Съединените щати. В националния парк "Скалисти планини" императрицата беше с маратонки и тениска (което "шокира императорската свита") и често, на много места, императорската двойка разговаря с обикновените хора. Един социолог нарече всичко това част от "трансформацията от една безлична роля към буржоазна монархия". Императорската двойка "се държи свойски", за да накара хората да се чувстват добре, за да нормализира монархията.45

Ако лидерите стават знаменитости и няма особена разлика между лидери и знаменитости, тогава защо не направим следващата логична стъпка и не превърнем знаменитостите в лидери? Това изглежда се случва все по-често. В едни избори нищо не е толкова важно, колкото разпознаването на името. Един Рокфелер може да пожъне успех не само защото разполага с пари, но и защото името му е познато на всички. Роналд Рейгън, който от кинозвезда стана президент, е краен случай, но не изолиран краен случай. Мелина Меркури, също кинозвезда, беше министър в Гърция. Немалко остарели актьори от Холивуд се кандидатират за Конгреса. Клинт Истуд бе избран за кмет на Кармел, Калифорния. Денис Мартинес, никарагуанец, който забогатя от американския бейзбол, беше станал толкова популярен в страната си, че го призоваваха да се кандидатира за президент на изборите през 1996 година (призивите останаха нечути).46 Тъй като един от важните моменти за всяка политическа кампания е да се запознае публиката с кандидата ­ физиономия, поведение, глас ­ една знаменитост би започнала подобно нещо със сериозно предимство.

Културата на знаменитостите е култура на непосредствеността. Поне създава впечатление за непосредственост. Изглежда, че няма бариери между знаменитостта ­ или лидера ­ и съответния фен клуб или между знаменитостта и широката общественост. Чудесата на технологиите, вечно присъстващото око на камерата, ни дават възможност да надникнем в спалнята на богатите и известните (и силните). В такъв случай културата на знаменитостите не е йерархична в никакъв исторически смисъл, не е опосредствана от някакъв команден порядък. Тя е директна, мигновена и въздейства върху индивида в неговата индивидуална роля ­ гледаме телевизия като отделни, изолирани човешки същества. Разбира се, феновете могат и наистина се сдружават ­ създават клубове, политически партии и асоциации от всички възможни видове. Тези групи обаче винаги са хоризонтални и импровизирани.

Накратко, политическата власт в модерното ни общество става плоска. Става по-хоризонтална