|
|
Издателство "Весела Люцканова"Виртуална библиотека |
Лорънс Гарднърпочетен кавалер на Св. Жермен
ЦАРСТВОТО НА ВЛАСТЕЛИНИТЕ НА ПРЪСТЕНАОТВЪД ДВЕРИТЕ НА СВЕТА НА ЗДРАЧА
Дължа сърдечна благодарност на сър Питър Робсън за неговата артистична подкрепа и за вдъхновеното алегорично платно "Дверите на Света на Здрача" (виж също и при благодарности за цветните илюстрации), както и на композитора сър Ейдриън Вагнер, който, в традицията на своето семейство, създало шедьоври като "Лоенгрин" и "Парсифал", подкрепи настоящата книга с издаването на музикален албум "Царството на Властелините на Пръстена" <http://www.mediaquest.co.uk/awrrl.html>. Лорънс Гарднър ПРЕДГОВОР МИТЪТ И МАГИЯТА В ТЪРСЕНЕТО НА СВЕЩЕНИЯ ГРААЛ През изтеклите години от моето дирене на физическите и духовните аспекти на Свещения граал стана очевидно, че митологията и историческата традиция в изследването на Пръстена са също толкова привлекателни. Нещо повече, благословените от вековете търсения на Пръстена и Граала са по същество идентични, доколкото са свързани с аспектите на просветлението и духовната свобода. Това сходство е коментирано през ХIХ в. от поета Алфред, лорд Тенисън и от композитора Рихард Вагнер, а в по-ново време получава потвърждение от Дж. Р. Р. Толкин, автора на популярната трилогия "Властелинът на Пръстените". Въпреки наблюденията на споменатите именити изследователи, неоспорим факт е, че Пръстенът и Граалът се възприемат като отделни реалности и рядко се търси взаимодействие между произтичащите от тях традиции. Целта на настоящата книга е за пръв път да свърже двете тайнства, да потърси общите корени помежду им и да хвърли нова светлина върху историческите истини, които лежат зад двете енигматични реликви на това свещено наследство. И Граалът, и Пръстенът са предмети със своя митология и от най-ранните рицарски романи за Артур до съвременните приказки на Дж. Р. Р. Толкин те са обгърнати в мъдростта на Елфеймия - магичния свят на елфи и феи. Все пак митът не е основан на неподкрепената от факти измислица, защото отвъд дверите на този свят на здрача битува една вдъхновяваща история за реални герои и събития, умишлено пренебрегвани от ортодоксалните образователни институции. Това е причината Граалът и Пръстенът и днес да се възприемат като обекти на отчаяно дирене, въпреки всички опити на Църквата и академичната общност да предадат на забвение истината за нашето наследство. След "Династията на Свещения граал", излязла от печат през 1996 г., аз продължавам да получавам множество писма от читатели, които нерядко носят изключително полезна информация относно сферите на моето изследване, а в други чета наистина изумителни въпроси. Искам да изкажа най-сърдечната си благодарност за тази кореспонденция. Дори известно време бях в състояние, макар и с известно закъснение, да отговарям на всеки адресант. Но сега, години по-късно, обемът на получените писма е поразителен. Държа обаче да ви уверя, че ценя и чета всяко едно от тях. Междувременно ще се опитам да предложа на страниците на настоящата книга отговор на най-често задаваните въпроси, ще продължа да го правя и в следващите си трудове, като същевременно разчитам на новия си уебсайт <www.laurencegardner.com>. Един аспект от моя текст, който провокира известно изследване през изминалите месеци и вече беше представен в "Родословието на кралете на Свещения граал", е институцията на унгарския "Орден на Дракона". Във връзка с това предлагам повече информация в глава 18 (виж също Интернет <http://www.mediaquest.co.uk/RDCsite/RDChome.html>). Изворите на информацията за това затворено братство са членовете на ръководни постове, цитирани по-долу. Понастоящем унгарският Орден на Дракона е регистриран при Върховния съд в Будапеща като Императорски и кралски Двор и Орден на Дракона (Ordo Draconis) - "Шаркан Ренд" (Sarkany Rend), 1408. Негов Велик канцлер е кавалерът д-р Дьорд фон вархеди Лер, граф на Оберберг, а сред членовете на Вътрешния двор са Негово кралско височество принц Майкъл Олбъни, Глава на Кралския двор на Стюартите, Великият херцог Петер Галичин от Карпатия и барон Водианк Золтан Немешари. Епископ Бела Чернак е Глава на Ордена в Трансилвания, а кавалерът барон Андреас Г. фон Лер е Глава на Ордена в Германия. Сред другите именити членове са граф монсиньор Ласло Ещерхази, кавалерът граф д-р Янош секи Телеки и кавалерът монсиньор Ласло фон галантал Ещерхази, папски капелан, Провост Парокус на катедралата "Мариаремете" в Будапеща. Във Великобритания и английски говорещите страни седалище на Ордена е Протекторатът на Кралския двор на Стюартите, а негова Глава е д-р Андрей фон Жигмонд, барон де Лемхен, член на Унгарския съвет. 1 ПРЪСТЕНЪТ И ГРААЛЪТ
"Властелинът на Пръстените" на Дж. Р. Р. Толкин е сред най-пленителните и въздействащи разкази на всички времена. Прочутата трилогия, публикувана за пръв път през 50-те години, би могла да е създадена и през Тъмните векове или Средновековието, доколкото е белязана от отликите на най-древните традиции, свързани с Граала и Пръстена. Това е възможно, защото Толкин (професор по англосаксонски и английски в Оксфорд) е пълновластен господар на легендарното богатство на вековете и извайва подобаващо своята притча. Не е странно, наистина, че неговият шедьовър се превръща в най-популярният авторски труд през ХХ-ти век. Диренето на Пръстена има своя история, дошла до нас отдалеч, от бездната на времето, отпреди египетските пирамиди и вавилонските стени. Тази история продължава да живее с езическите богове и е свидетел на възхода на Буда, Христос и Мохамед. Забележително е, че свързаните с нея традиции и алегории са живи и ненакърнени и днес, и все така извикват спомена за отдавна отминали времена. Въпреки неизброимите векове на църковна и институционализирана доктриналност, замислена да ни отдалечи от Диренето, неговите белязани от просветление истини са наложили неизлечим отпечатък върху нашата колективна памет. И като последица, разликата между измислицата и завоалирания факт е по традиция доловима, а древното познание уютно се е настанило в съвременния свят, съхранил в същината си, както ще видим, една извечна нравствена истина. Ако вникнем в историята на диренето на Пръстена, ще прозрем неговата връзка с търсенето на Граала, а и с далечните корени на феи, елфи, пикси, духове, гноми и таласъми. Мъдростта на Пръстена е белязана от отпечатъка на най-обичаните детски приказки и съхранява проверени истини, пазени от многочислените, извечни герои на популярните легенди. Притчите за Граала по традиция се свързват с рицарите на крал Артур, които бродят из Пустата земя и дирят свещената реликва. Но този жанр е въплъщение на много други сказания за търсения, намерили израз в образи като Пепеляшка, Робин Худ, Спящата красавица и граф Дракула. Отделните повествования са белязани от самобитна мистика и очарование, но е факт, че по един или друг начин, всички те имат общи исторически корени в древната култура на Властелините на Пръстена. Макар различните теми да са плод на много древна мъдрост, в мнозинството си те добиват нови нюанси от времето след Тъмните векове, когато Църквата превръща традицията на Пръстена в свой прицел. Именно това се случва през Средновековието - епоха на отявлени гонения на еретици, довели в крайна сметка до институционализираната жестокост на Инквизицията, установена през ХIII в. В най-дълбока древност, от времето на шумери и скити, преди около 5000 години, Пръстенът - израз на пълнота, единство и вечност, често идентифициран с уробор - змията, захапала своята опашка, - е вездесъщият символ на Властелините на Пръстена. Поставим ли кръст под Пръстена, той се превръща в познатия ни знак на женското начало: венериния символ. И обратно - мъжкото начало, Сферата като суверенна регалия, е кръст над Пръстена. Вписан в Пръстена кръст е символ на самия Свещен граал, идентифициран с Розата-кръст: Чашата с роса или Чашата на водите. Следователно, както потвърждава професор Толкин, поетът Алфред, лорд Тенисън и композиторът Рихард Вагнер, Граалът и Пръстенът са тясно свързани и донякъде синоними. Свидетелства за символа Роза-кръст се срещат отпреди 3500 г. пр. Хр. в Месопотамия. Същият символ отдавна е утвърден като отличителен белег на Сангреал (Светата кръв или Свещения граал), чиито поддръжници стават известни като розенкройцери. Макар и по традиция свързван от Църквата със знака на Каин, той е оригинален и дълговечен символ на суверенитета. В Месопотамия и Египет първите царе от всяка линия на престолонаследие са наричани "Дракони", защото били помазвани със свещена мас от голям тропически гущер - "Мус-хус" (Mus-hus)* * Транскрипцията на отделни понятия, лични имена и географски реалии на български език е условна от една страна заради диахронната промяна на звуците, а от друга - заради самобитната авторова трактовка, която много се различава от фактите, възстановени в официалната историография по общоприетите извори. Поради същата причина предлагаме на латиница и генеалогичните карти в края на книгата. - Б. пр. или "Месех" (Messeh). Оттук идва коренът MSSH в староеврейския, дал началото на глагола "мешиах" (помазвам). Затова и самите царе били наричани "Мешиах" (Помазаните). В земите на гелите вездесъщите Върховни крале са известни като Пендрагони (Главни дракони), а от най-древни времена са наричани и Властелини на Пръстена заради свързваните със сана им Пръстени - символи на божествено вдъхновена правда. Макар да е прието, че месианската линия на Сангреал тръгва от Иисус и неговия род, истината е, че династията на Граала води своето начало от над три хилядолетия преди ерата на Благовестието. Като хералдически знак Розата-кръст символизира кръвта по майчина линия на месианското престолонаследие, пазена в потира (вазата-утроба) на Кралицата на Граала. Драконът, символът на мъдростта, е олицетворение на Светия дух, който шества над водите на времето, а Граалът е вечната кръв на престолонаследието. Първоначално наричана "Гра-ал" (Gra-al) в Месопотамия, за майчината кръв на Розата-кръст казват, че е "нектарът на върховното съвършенство" или амброзия, както я именуват древните гърци.
Пръстенът на Толкин В една съвсем прагматична перспектива навярно можем да погледнем на "Властелинът на Пръстените" от Дж. Р. Р. Толкин като на интуитивна притча за държавническото потисничество и безстрашното търсене на свобода и правда. В същността си това е разказ за териториално господство и за властта, поверена в неподходящи ръце - черна власт, която трябва да бъде разрушена, за да върне на дълбоко накърнената Средна земя предишната й независимост. По свой начин горното повествование е съвършена реминисценция на същностната за мъдростта на Граала концепция, според която единствено когато раната на Краля на рибарите бъде изцерена, Пустошта ще възвърне своето плодородие. В началото Толкин разказва за Билбо Торбинс - хобит, сдобил се с един вълшебен Пръстен, който може да направи своя приносител невидим. Билбо завещава пръстена на наследника си Фродо Торбинс и изненадващо за всички изчезва на сто и единайсетия си рожден ден. Магьосникът Гандалф е загрижен, защото е убеден, че пръстенът е направен преди много време от злия владетел Саурон и влияе пагубно върху живота в Средната земя, където някога величествената гора Зеленогор Велики сега е подвластна на силите на гнета и е станала известна като Мраколес. Билбо открадва Пръстена от странното създание Ам-гъл, което живее под земята, и когато Гандалф го подлага на изпитания, открива, че това е Пръстенът на Саурон - Единственият пръстен, държащ различните други Пръстени под своята върховна власт. Междувременно елфите са прогонили от гората тъмните сили, които са се събрали на изток, във владенията на Саурон - Мордор, и заговорничат да си възвърнат Пръстена. Този всесилен Пръстен може да се разруши само по един начин - ако бъде хвърлен в огъня, в който е бил изкован, на Съдбовния връх. Затова младият братовчед на Билбо Фродо се отправя на опасното пътешествие с още няколко хобита. По пътя те са нападнати от Черните конници, но се радват и на сърдечния прием на елфите и Арагорн, краля на Гондор, който ги съпровожда до Белия съвет на елфите и джуджетата. Там те научават за великата война срещу Саурон. Фродо и хобитите основават братство с Гандалф и Арагорн и продължават своя път, за да се избавят от Пръстена, но Гандалф скоро пропада в една бездна и групата остава без своя вълшебник. Избухва конфликт за мястото на предводител и Фродо изчезва с Пръстена към Земята на сенките. Останалите решават да го намерят, но несигурни в целта си, започват спор, защото тъмните сили са се обединили против тях. Много от членовете на това братство загиват в битката срещу враждебните орки. Накрая само Арагорн и още двама техни съмишленици продължават да търсят Фродо. По-късно те отново срещат Гандалф, върнал се от Подземния свят, за да победи своя някогашен наставник - магьосника Саруман, който се е присъединил към тъмните сили и орките. Междувременно Фродо, заедно със спътника си, стига страната Мордор, но там е парализиран от гигантския паяк Корубана и е пленен от орките. В земята на Арагорн - Гондор, наместникът Денетор се готви за война срещу силите на Мордор, но магията на Саурон е много силна и границите на Гондор са накърнени. Страната е спасена единствено от навременното завръщане на крал Арагорн и неговите сподвижници. Междувременно Сам съумява да спаси Фродо от орките и двамата продължават към Съдбовния връх заедно с Пръстена върху пръста на Фродо. Обаче пръстенът вече е обсебил Фродо и той не може да го хвърли в адския огън. Тогава отново се появява странният Ам-гъл, когото навремето Билбо е срещнал, за да си върне Пръстена. Той отхапва пръста на Фродо, но се подхлъзва и неудържимо полита към ада. Така в крайна сметка Пръстенът се връща там, където е бил изкован. В същия миг от Съдбовния връх изригва един последен огнен език на разрушение и Мордор, мрачната страна на Саурон, е заличена за вечни времена. Когато се връщат у дома след срещата си с Гандалф и Арагорн, хобитите Фродо и Сам намират своето Графство завладяно от магьосника Саруман, но той скоро е победен и земята е освободена. След великата война, сложила край на ерата на тъмнината, Фродо и Гандалф отново се съюзяват, напускат Средната земя и отплават на запад, към белите брегове отвъд морето. Пръстенът на правдата В историческа перспектива Пръстенът е символ на извечната божествена правда, отмервана чрез Жезъла. В древните изображения богинята Лилит на Шумер и вавилонският бог Мардук държат Жезъл и Пръстен като свои знаци. Те съответстват на други изображения на царе и царици на Месопотамия, каквато е например стелата на Шамаш и Ур-Наму от третото хилядолетие пр. Хр. В някои случаи върху Жезъла отчетливо са нанесени мерни единици (подобно на съвременен метър), а във Вавилон той е наричан Власт. Този, който е държал Властта, се е наричал "властелин". От около четвъртото хилядолетие пр. Хр. Пръстенът е символ най-вече на боговете Анунаки, за които е записано, че са слезли в древен Шумер и са установили градските общини и царското управление. Когато професор Толкин е запитан в тази връзка за света на Средната земя от "Властелинът на Пръстените", той съвсем уместно отвръща, че за него това е времето от около четвъртото хилядолетие пр. Хр. "Казанът със супа (котелът на повествованието) винаги е къкрил - казва той, - и към него непрекъснато са прибавяни нови мръвки." В това отношение корените на популярната притча на Толкин стигат (в съответствие с неговата концепция като специалист по англосаксонска литература) до фолклора на Англосаксония и съвсем не са нови като идея. За ранносаксонския бог Вотан (Один) - съответствие на шумерския бог Ану - казват, че властвал над Деветте свята на Пръстените и притежавал деветия Пръстен (Единствения), с който управлявал останалите осем. Оспорваното притежание на Единствения пръстен, според повествованието във "Властелинът на Пръстените", е малко по-различно от изнурителното търсене на Свещения граал, но и в двата случая става дума за търсене и борба за независимост. И в реалността, и в измислицата обаче, с Пръстена и Граала се злоупотребява от онези, които гледат на тях като на средство, чрез което могат да се сдобият с власт. Оттук неизбежно (в съответните повествования) достъпът до Граала е защитен от трудни въпроси, също както е много важно Единственият пръстен да бъде опазен от злия Саурон от Мордор. Поколение след поколение, от времето на древна Месопотамия и Египет, идеалът за династичната царска власт се разпростира над земите на Средиземноморието, Балканите, региона на Черно море и Европа. Но същността на древната мъдрост междувременно е изгубена и това е причината за издигането на династии с нецарски произход, нерядко и на военни вождове, узурпирали трона чрез силата на меча. Все пак свещената култура на древните е съхранена в месианския род на цар Давид (ок. 1008 г. пр. Хр.), чиято роля (според изложеното в "Родословието на кралете на Свещения граал" се обуславя от неговата мисия като наследник на фараоните, а не от произхода му, според общоприетото мнение, от Авраам и коляното на Сим. Благодарение на това наследство синът на Давид - мъдрият Соломон - може да създаде плана на Ерусалимския храм по подобие на египетските храмове. Негова последица е и възобновяването в Светата земя на движението Розата-кръст на фараоните и древна Месопотамия по време, когато Египет е подложен на чужди влияния първо от Либия, Нубия и Куш, а впоследствие и от по-далечни земи, и в резултат на което традиционните бракове между фараони и принцеси са изместени от дипломатически споразумения. През 525 г. пр. Хр. Египет е покорен от Персия, чиито царе са прокудени през 332 г. пр. Хр. от армията на Александър Велики. След това идва гръцката династия на Птолемеите и прочутата царица Клеопатра VII. Нейната връзка с римския пълководец Марк Антоний е причина за окончателния упадък на фараоните и Египет е покорен от Римската империя не много преди времето на Иисус. В крайна сметка, когато Римската империя рухва, Египет попада под Византийска зависимост, а впоследствие, след 641 г. - под властта на исляма. Междувременно династията на Граала на Давид и Соломон е пуснала корени на Запад, най-вече сред Меровингите на франките, а свързани с тях родове са установили своето господство в Ирландия и Британия на галите. Тези линии са свързани посредством бракове със старозаветните родове на Хам, Яфет и Тувалкаин (запазили се в царските дворове на Скития и Анатолия) и са забравили брачните си връзки с древните принцеси от египетската линия на престолонаследие. Първият Пендрагон (Върховен дракон) от остров Британия (Pen Draco Insularis) от тази линия е крал Кюмбелин (Cymbeline) от Двора на Камулот (camu-lot означава изкривена светлина, оттук произлиза и Камелот), възкачен на трона ок. 10 г. Хр. Унаследяването на престола от Пендрагоните на Британия не е по кръвна линия. Всеки крал е избиран от съвет на друидски мъдреци от кръга на управляващите родове, за да се превърне във вездесъщ Крал на кралете (виж приложение 1). Последния Пендрагон е уелският крал Кадваладр от Гвинед (Cadwaladr of Gwynedd), умрял през 664 г. Приблизително по същото време голяма част от земите на Британия попадат под влияние на германските племена на завоевателите англи и сакси и така се ражда Земята на англите (Англия), която се отделя от Шотландия и Уелс. Византия губи господството си над Египет, който е завладян от Халифата и след 476 г. на Запад се разгръща цяла нова структура на управление. В крайна сметка негови върховни господари стават папите, и макар и извън границите на запазилите се владения на галите, те са онези, които избират кралете - не по силата на унаследяването, а според политическите интереси на епископите и бързо разрастващата се Римокатолическа църква. В подобна ситуация преданите защитници на догматичните параграфи открито се противопоставят на допапската концепция за династията на Граала. Тези епископи обявяват за ерес рицарските романи за Артур на Събора в Тренто, северна Италия, от 1547 г. и вписват в черния списък "Пророчествата на Мерлин". Онова, което носи в себе си обаяние за слуха и е свеж полъх за угнетените, е поругано като злокобно и окултно. Великото просветление на Ритуалния код на Граала е заклеймено от поредица жестоки събори на Инквизицията от 1203 г. и всичко, макар и бегло свързано с етиката към жената, е набедено за вещерство. Църквата е дотолкова фанатична в стремежа си да отрече традицията на Пръстена, че през 1431 г. осъжда Жана д'Арк на смърт чрез изгаряне на клада заради магьосничество, а едно от най-тежките повдигнати срещу нея обвинения е, че използвала магични пръстени за лечебни цели! Свещените светини Посланието на всички свързани с Граала рицарски романи и предания за Пръстена е недвусмислено: попаднали в неподходящи ръце, и Пръстенът, и Граалът могат да донесат беди. За да не пороби своя господар, силата на Пръстена трябва да срещне отпор, а ако с Граала бъде злоупотребено, той се отплаща с тежко възмездие. И в двата случая поуката е една - сила, придобита чрез продаване на душата, е саморазрушителна. Следователно Пръстенът може да бъде ореол или корона, но може да се превърне и в примка. Фанатичният стремеж на Адолф Хитлер да открие Светините на Замъка на Граала през 30-те години на ХХ в. е съвършен пример за тази криворазбрана идея за сила. В своето търсене на Светините, фюрерът на Германия се сдобива с древна пика (за която казват, че била използвана от Карл Велики) и за която той твърдял, че е копието на центуриона Лонгиний, пронизало Иисус на разпятието. То, вярвал Хитлер, е свещеното Копие на Съдбата, така почитано в традицията на Граала. Фактът, че е негово притежание, му давало увереността, че германската империя (Райхът) ще бъде силна като тази на Карл Велики, но легендата разказва, че след многобройни блестящи победи Карл Велики бил обречен на поражение от мига, в който изгубил своето магично оръжие. В операта на Рихард Вагнер "Парсифал" тази въздействаща идея е предадена чрез образа на стария рицар Клингзор, който изчезва от равнината на смъртните, щом мята свещеното копие към Парсифал. На 30 април 1945 г. (денят, в който Седма американска армия под командването на генерал Патън взема копието от замъка Нюрмберг) Адолф Хитлер, обсебен от тази всемогъща и изпепеляваща идея, приема поражението и се застрелва. Днес копието се съхранява в музея "Хофбург" във Виена. В романа "Парцифал" на баварския рицар Волфрам фон Ешенбах от ХIII в. отдаденият на търсене Парцифал за пръв път вижда мистериозното копие, от чийто връх капе кръв, на церемония в Замъка на Граала. Тази гледка всява ужас у рицарите, защото според тях то символизира силите, които убиват висшия дух в човека. А неговата поява (когато е носено) показва, че търсенето на Граала все още не е завършено. Дали копието на Карл Велики, с което се сдобива Хитлер, наистина е библейското копие на Разпятието, отдавна е предмет на спор. Като оставим това, то изглежда наистина притежава изключителна история, която според Лиутбранд, епископ на Кремона, северна Италия от Х в., може да бъде проследена назад във времето до Константин Велики и много други рицари и императори, за да го превърне в Копието на императорите. Независимо дали е свързана с реалните факти или фантазията, концепцията за Пръстена и Граала неизменно вдъхва надежда за социалната и природната среда. Светините на Граала: Мечът, Потирът, Блюдото и Копието традиционно се приемат като инструменти на княжеска церемония, но превърнати в оръдие на властта, те неизбежно, по един или друг начин, носят вътрешно разрушение за своя притежател. Тези светини са символи на четирите бои от Малката аркана на Таро - Мечове, Чаши, Пентакли и Жезли, а впоследствие се превръщат в познатите ни от съвременните колоди карти за игра пики, купи, кари и спатии. Очевидно Толкин е вдъхновен най-вече от притчата за Пръстена на цар Соломон, който, макар че не се споменава в Стария завет на Библията, се среща в други текстове от староеврейската традиция. В Талмуда се казва, че Соломон бил най-великия магьосник на своето време, а голямата му мъдрост и проницателност на цар-чародеец се приписва на притежавания от него магичен Пръстен, чрез който той викал демоните на Земята. Прочутият син на цар Давид е предшественик на Меровингите от Галия, също именити крале-чародеи в традицията на Властелините на Пръстена. Подобно на цар Соломон, и Саурон на Толкин използва своя Единствен пръстен, за да властва над демоните на Земята. Също като Соломон, който чрез демоните си съгражда Храма в Ерусалим, и Саурон заповядва на демони да издигнат Храма на Мордор. Друго сходство между Пръстените е тяхната власт да опорочават и унищожават своя господар. Пръстенът на Соломон постига това чрез демона Асмодей, докато Саурон сам е представен като демон на разрухата. Освен Пръстените, между двете повествования има и други сходства, каквото е притежанието на скъпоценни камъни-източници на светлина - Шамир на цар Соломон и Силмарил (от "Силмарилион") на Краля-елф Тингол, за всеки от които се казва, че е старинна вещ, предавана по наследство в рода.
Купете книгата с намаление от виртуална книжарница Българска книга! |
© 2001 Издателство Весела
Люцканова ООД. Всички права запазени!
© Лорънс Гарднър, автор
Webmaster: Мартин
Митов
