ПРИЯТЕЛСТВО ОТ ПАНДИЗА
(откъс)
Книга 1
1
Дженифър Спенсър
- Всички да станат.
Дженифър Ан Спенсър проследи как съдия Мериън Левит влезе
в съдебната зала черната мантия се спускаше свободно по раменете й,
без да скрива закръглеността й, а бялата й коса беше късо подстригана.
Тя изкачи трите стъпала до скамейката, стиснала в ръце бъдещето на Дженифър.
Дженифър стоеше до адвоката си и останалия юрисконсултски
екип и отправи към съдия Левит спокоен и честен поглед, както се надяваше.
Знаеше, че фотографите биха платили много, за да я снимат в момента
на произнасянето на присъдата. Но сега бяха поканени да напуснат съдебната
зала и тя беше благодарна поне за това, ако не за нещо друго.
Макар да я бяха уверявали многократно, че съдийката ще
види нещата по "техния начин", не беше лесно да стои пред тази жена,
докато тя прелистваше книжата си. Макар да се съмняваше, че ще я обявят
за виновна, Дженифър бе сигурна, че дори да станеше така, щеше да получи
или условна присъда, или общественополезен труд, или глоба.
Трябваше да признае, че чувстваше гадене само защото стоеше
там. Фактът, че в действителност беше предложила доброволно да се изправи
в съда, не улесняваше положението. Усети полъх край себе си и осъзна,
че Том, нейният адвокат, й подава ръка. Вплете пръсти в неговите с мисълта,
че той ще почувства треперенето й. Надяваше се, че съдийката няма да
забележи нито това, нито факта, че се държаха за ръце. Но предполагаше,
че тази подробност едва ли щеше да има значение за изхода на делото.
В продължение на цяла вечност, както й се стори, съдия
Левит прелиства записките пред себе си. Носеше полуочила, които бяха
кацнали точно на върха на дългия й нос. И Доналд, и Том бяха карали
настойчиво Дженифър да се откаже от съдебните заседатели.
- Това е сложен закон - бе казал Том. - Един съдия е по-вероятно
да схване разликите.
Доналд се беше засмял.
- Да погледнем истината в очите - бе подхвърлил той. -
Цивилните ни мразят и ще бъдат много щастливи да те окошарят.
Дженифър бе кимнала.
- Ние сме охранените котараци - бе продължил Доналд. -
Ние сме умните задници от Уолстрийт. Никога няма да ти назначат съдебни
заседатели от твоя бранш, освен ако не намерят дванайсет души от борсата,
а никой от тях няма време да кисне в съда.
И тримата се бяха разсмяли.
Но сега, като гледаше съдия Левит, на Дженифър не й беше
до смях. Каза си, че всичко щеше да бъде наред, Доналд и Том щяха да
се погрижат. Това беше най-лошото и по-късно щяха да я възнаградят толкова
добре, че...
- Дженифър Спенсър, обвинена сте в измама. Намирам ви за
виновна. По обвинението за злоупотреба с поверителна информация ви намирам
за виновна по всички точки. По...
В ушите на Дженифър се появи силно жужене. Думата "виновна",
която излезе от устните на съдия Левит, сякаш се придвижи от скамейката
до нея и я порази като ударна вълна. Това не беше планирано. Зави й
се свят и трябваше да затвори очи за миг, за да спре въртенето на стаята.
Ръката на Том върху нейната, сега потна и лепкава, не беше утеха. Прииска
й се да се отърси от него и да избърше потта си. Как можа да се случи
това?
Когато отново беше в състояние да чува, съдийката опяваше
нещо за присъдата й. Присъда? Ако я признаеха за виновна, не биваше
да има присъда.
- ... от три до пет години в Изправителното заведение за
жени "Дженингс". - Съдийката млъкна, свали очилата си и погледна към
Дженифър. - Вие сте много млада - заяви тя. - По-добре сега да научите,
че подобни манипулации и незаконно облагодетелстване са недопустими
и че можеха да унищожат целия ви живот.
Дженифър не можа да отговори. Дори през онзи ужасен ден,
когато федералните влязоха в елегантния й кабинет в престижната фирма
"Хъдсън, ван Шанк & Майкълс" на Уолстрийт, за да я отведат в белезници,
тя не вярваше, че ще прекара дори един миг в затворническа килия. Арестът
я притесни малко, разбира се, но това беше само защото досега не бе
имала неприятности със закона.
- Просто си правят реклама - беше я успокоил шефът й. -
Стрелят над главите ни, за да охладят прегрелия пазар. - Този шеф беше
самият легендарен Доналд Дж. Майкълс и Дженифър никога не се съмняваше
в преценките и авторитета му. - Повярвай ми - увери я Доналд, - тези
обвинения ще отпаднат. Дори да те съдят, няма да те признаят за виновна
в нещо. Довери ми се - добави той с вдъхващата увереност усмивка.
И Дженифър му се довери. В края на краищата, не беше
виновна за нищо. Просто поемаше удара вместо Доналд, за да отклони всички
по-нататъшни разследвания на доста съмнителните сделки на фирмата му.
Ако КБК - Комисията за борсов контрол, - подхванеше Доналд, щяха да
го окошарят.
- А в кошарата има много вълци - бе се пошегувал Доналд.
- Знаеш колко ми завиждаха и ме мразеха хората заради успеха ми през
последните няколко години.
Дженифър знаеше. В кариерата си на Уолстрийт Доналд Майкълс
беше натрупал не само собственото си богатство, но бе направил и още
дузина, може би десетки или дори стотици други милионери. Самата Дженифър
беше станала милионерка на двайсет и осем - но сега бе милионерка, която
след по-малко от час трябваше да поеме към затвора.
Права в съдебната зала, Дженифър обви раменете си с ръце
и потрепери, когато почувства как кожата й настръхна и започна да й
се гади. Как, запита се тя, се стигна до тук? Как Том, адвокатът й,
бе позволил това да се случи?
Томас Филип Бранстън ІV беше най-умният (и най-красивият)
млад юрист на Уолстрийт.
- Всъщност няма никакъв риск - бе казал той на Дженифър,
повтаряйки уверенията на Доналд. - Никога няма риск в подобни случаи.
Дори да те признаят за виновна - което на практика е невъзможно - ще
обжалваме преди съдията да удари с чукчето. Доналд има добри приятели
и дълбоки джобове - бе казал Том с всезнаеща усмивка. Дженифър нямаше
причина да се съмнява в думите му. В края на краищата, той беше не само
харвардски възпитаник и дипломант на Юридическия факултет в Йейл, но
и нещо много повече от гениален адвокат. Той беше нейният обичан годеник.
- Помисли, Джен - бе казал той преди няколко дни, - тук
всички ще ти бъдат задължени. Ще имаш не само признателността на Доналд,
но и благодарността на съдружниците и на всички служители до секретарките
и персонала в пощенския отдел. Всички ще дължат богатството и работата
си на теб.
- Съжалявам, че мога да дам на моята фирма само един живот
- бе се пошегувала Дженифър онзи ден, когато тя, Том и Доналд се събраха
с Боб, финансовия директор, и Лени, неговия помощник, за да изготвят
плана си. На тази среща имаше много пиене и много смях, докато обсъждаха
как Том щеше да подготви изявленията си, как всички щяха да ги подпишат
и как Том щеше да я "набута" на КБК. Федералните щяха да побеснеят,
че изпускат Доналд от прицел, но ако Дженифър признаеше, че свърталището
на вещиците е смазано, щеше да се върне на работа след около седмица.
Тогава планът им изглеждаше непоклатим; в края на краищата,
Дженифър обичаше тръпката на рискованите сделки, от които й секваше
дъхът. Обожаваше силата да измести някой конкурент в изкупуването и
обичаше опиянението да гледа как някоя от техните ПОО - Първоначални
обществени оферти - избухва на пазара, за да понесе щастливия или лековерния
инвеститор към шанса на живота му. Обичаше всичко това - но най-много
от всичко обичаше парите и всичко, което се купуваше с тях. Обичаше
чаршафите "Пратеси" на леглото си, копринените килими "Кърман" на пода,
обичаше всички тоалети на "Армани", "Прада", "Гучи" и "Ферагамо", които
подреждаше внимателно в старинния си гардероб "Байдермайер". Макар апартаментът
й в Трибека да бе сравнително малък, беше красив и се намираше в най-хубавия
квартал на Ню Йорк (Джон Кенеди Младши бе живял точно зад ъгъла). Дженифър
бе сигурна, че с щедрата премия, която щеше да получи от разиграването
на тази малка шарада, щеше да може да се премести направо в апартамента
на последния етаж.
- Дженифър, толкова съжалявам. Станала е грешка. Честно.
Мислех, че сме се справили с Левит - й каза Том сега. Дженифър само
го гледаше безмълвно.
Съдебният полицай тръгна към нея.
Трябва да тръгваме - заяви той.
- Какво? - попита тя. Сигурно се шегуваше. - Къде отиваме?
Том изви глава, неспособен да я погледне в очите.
- Да те откарат - обясни той. - Да те отведат...
- В затвора? - попита тя и чу как гласът й се повишава.
След повдигането на обвинението се бе измъкнала под гаранция, преди
съдебният чиновник да успее да повика пресата и да я изръси за услугата.
- Смешна работа - подхвърли тя с повече веселост, отколкото чувстваше,
но полицаят се приближи безмилостно и когато посегна към нея с белезници
в ръка, Дженифър едва не припадна. - Не - промълви тя, което прозвуча
почти като стон.
- Белезниците със сигурност не са необходими... - започна
Том.
- Такава е процедурата - заяви съдия-изпълнителят и стана
ясно, че няма място за преговори. Той щракна белезниците на китките
на Дженифър, после се наложи да ги нагажда няколко пъти, тъй като китките
й бяха твърде малки. - Добре - заяви той. - Да вървим. Колата ни чака.
- Ще трябва да излезем навън - обясни й Том. - Ще има много
фотографи и журналисти. - Той замълча. - Виж, това е само моментна неуредица
- добави. - Ще бъдеш там само една нощ. Ще обжалваме или ще получим
заповед за неправилно проведен процес. Не се тревожи.
- Да тръгваме - повтори съдия-изпълнителят и я улови, не
особено внимателно, за ръката.
Мм, не може ли да се оправи малко? - помоли Том.
Дженифър, замаяна и объркана, не знаеше за какво ставаше
дума, но Джейн, една от другите адвокатки, извади гребен и салфетка
и направо се залови с лицето й, сякаш беше актриса, на която й предстои
да излезе пред камерите. Докато я нагласяха, Том застана много близо
до нея и тя почувства как нещо пада в джоба й.
- Обади ми се по някое време - прошепна в ухото й той.
- Придай си безстрашен вид - продължи Том и отстъпи назад, докато тя
беше поведена навън, за да се изправи срещу експлодиращите светлини
и също толкова неудобните въпроси.
Съжалявате ли сега? - извика някакъв женски глас.
Какво ще правите в затвора? - чу да крещи някой друг.
Джени, погледни насам - прозвуча някакъв дрезгав глас.
Джени! - повтаряха зад нея.
- Джени, Джни, тук! - се носеше монотонно навсякъде около
нея.
Сега осъзна защо хората, снимани за вестниците, винаги
изглеждаха виновни. И тя трябваше да наведе глава, за да се предпази
да не я ослепят светкавиците и светлините. Съдия-изпълнителят се придружаваше
от няколко съдебни полицаи, които разбутваха журналистите от пътя. Дженифър
си даде сметка, че не знае дали Том е все още с нея или не, но когато
минаха през двойните врати и се озова на рампата, Том се оказа зад нея,
въпреки че вълчата глутница, слава богу, вече не беше по следите им.
В този момент обаче мисълта за затвора предизвика у Дженифър
нов пристъп на гадене. Опита се да успокои страховете си с увереността,
че беше сключила страхотна сделка с фирмата. С Том, поел обжалването,
и с Хауърд Макбейн, старши съдружник от безупречната фирма "Суитмор",
отговорен за пледоарията, всъщност нямаше - напомни си тя - никакъв
риск. Когато целият този шум утихнеше, Доналд Майкъл щеше да й се издължи
царски. Може и да беше напуснала фирмата с белезници, но бе сигурна,
че щеше да се завърне като старши съдружник.
В дните след първоначалния арест Дженифър концентрира енергията
си върху това да упражнява свидетелските си показания заедно с Том и
да реши как ще бъде облечена в съда. Обвиняваха я във финансова измама
с инвестиции, затова й се струваше, че трябва да изглежда колкото е
възможно по-немошенически. Избра "Армани" пред "Ямагучи", защото
кой би могъл да изглежда мошенически в "Армани"? За обувките предпочете
"Лоботин" пред "Маноло Бланик". Само една класическа дамска чанта "Гучи"
щеше да свърши работа, а с новата прическа и доведения до съвършенство
грим Дженифър бе сигурна, че беше облечена не само за успех, но и за
оправдаване.
Това, което не бе планирала обаче, беше възможността за
съдийка. Въпреки целия си успех Дженифър не се бе научила да се оправя
добре с други жени - особено с дебелите и трътлестите, които предпочитаха
да прикриват женствеността си в тъмни униформи или мантии. Когато съзря
съдийката си, тя сякаш видя призрака на сестра Мери Маргарет от училището
Сейнт Бартолъмю. Дженифър беше погледнала Том за кураж.
Но колкото и умен и красив да бе Том в собствения си безупречно
ушит костюм, чарът му беше безсилен пред това сурово въплъщение на Справедливостта.
Разглеждането на делото пред съдебните заседатели бе катастрофално.
Дженифър беше обвинена и призована в съда пред медиите, които диктуваха
заглавията в цялата страна. Доналд я бе предупредил, че федералните
търсеха високопоставена изкупителна жертва. Бяха я намерили в лицето
на Дженифър Спенсър. Нейната история се разнищваше в таблоидите брой
след брой и макар унижението от телевизионните репортажи на живо да
бе голямо, това, което наистина притесняваше Дженифър, беше неспособността
на съдийката да прозре, че обвиненията срещу нея бяха несъстоятелни.
В закритата кола Дженифър се разплака, докато Том я прегръщаше.
- Това е само малко неудобство - увери я той. - Всичко
ще се разсее. Ще обжалваме. Ще имаш друг съдия. Ще вземем Хауърд Макбейн
за обжалването. Макбейн е гений на пледирането и всеки съдия в щата
го познава. Случаят ти ще бъде оценен по достойнство.
Дженифър си опита да си напомни, че "без смелост няма слава".
Срамът от публичността и шокът от присъдата щяха да бъдат ниска цена
за старши партньорството във фирмата и цял живот богатство с любимия
й Том. Бе поела риска на играта и ако това беше лошият зар, добрият
щеше да си заслужава няколко дни малки неудобства.
- Ще се обадя тук-там - продължи Том. - Ще задвижа някои
връзки и ще се постарая да те галят с перце.
Дженифър кимна, обляна от поредната ужасна вълна от страх,
гняв и срам. Тръгваше за затвора! Искаше й се Доналд Майкълс, авторът
на всичко това, да беше дошъл да я изпрати, но едва бе успяла да отчете
тази мисъл, когато минаха през вратите и, сякаш излязла от нищото, закритата
транспортна кола на затвора спря и от нея слязоха двама въоръжени служители.
По-ниският носеше папка с щипка, на която се подписаха
и размениха най-различни документи. След това по-високият отвори вратите
на студената клетка на паркинга, където стояха. Моментално втора орда
фотографи запъпли към помещението и в суматохата и шума погледът на
Дженифър пробягна по лицата им с надеждата, че Доналд Майкълс може да
бъде сред тях. Нямаше го, но Лени Бенсън беше там. В края на тълпата
Дженифър зърна добрия стар Лени, застанал съвсем сам. Той й махна леко
за довиждане, точно когато й казаха да се качи в колата.
- Струва ми се, че трябва да тръгвам - прошепна тя на Том.
Почувства как гърлото й се стегна, а очите й се насълзиха.
- Не се тревожи. Това не е нищо - отвърна Том, макар да
изглеждаше толкова блед, колкото сигурно беше и тя. - Всичко ще се оправи,
Джен. Вярвай ми.
- Вярвам ти - увери го тя и едва по-късно си замисли, че
произнася тези две думи в този ужасен контекст.
Хайде - подкани я високият полицай.
Том се наведе, за да я целуне, но не по усните - само по
челото. Това я накара да се почувства като послушното дете, подобно
на което се беше държала. Вярваше на Том, но досега той непрекъснато
грешеше, казвайки, че няма да повдигнат обвинение срещу нея, че няма
да я съдят и че ще й се размине. Дженифър вдигна поглед и се опита да
се усмихне на красивото му лице.
- Сигурен ли си, че ще искаш да се ожениш за бивша затворничка?
- попита тя в героичен опит да се пошегува.
Том я погледна многозначително, после докосна лицето й
с ръце.
- Толкова си красива - промълви той с дрезгавия глас, който
използваше, когато се любеха. - Знаеш ли какво? - продължи той. - Мисли
за това просто като за гадна служебна командировка. Аз ще се погрижа
за всички юридически страни. Ще има обжалване, ще спечелим и всичко
скоро ще свърши. Когато те реабилитират, ще бъде напълно заличено от
биографията ти.
- Обичам, когато говориш като адвокат - смело подхвърли
Дженифър, но една предателска сълза се стече по бузата й.
- Хайде! Трябва да спазваме график - почти излая високият
полицай.
Том погледна ръката на Дженифър. Там, на безименния пръст,
тя носеше пръстена му.
- Може би трябва да оставиш диаманта при мен - каза той.
- Просто за безопасност - добави с извинителна усмивка.
Дженифър бе вцепенена. Обичаше пръстена си. Когато Том
го беше поставил на пръста й, бе планирала никога да не го сваля. Но...
е, разбира се, беше глупаво, направо идиотско да носи три-каратов диамант
в... Опита се да не мисли за онова, което правеше, но отново, като дете,
направи това, което й бяха казали и свали прекрасния, изящно шлифован
пръстен от пръста си и го даде обратно на Том.
Почти почувства облекчение, когато вратите на закритата
кола се затвориха. Когато надзърна навън с надеждата за последен поглед
към Том, видя само фотографите и тогава сред тълпата изникна потресеното
лице на Лени. Дженифър вдигна лишената си от пръстена ръка, за да му
помаха през мрежата.
"Това място "Дженингс" прилича на почивен клуб в провинцията",
напомни си тя, когато колата пое напред, за да я отведе далеч от работата,
разкошния дом и любовта й. И от живота й.
2
Гуен Хардинг
Случеше ли се да помолят началник Гуендълин Хардинг да
произнесе реч пред група млади хора или някоя женска асоциация, тя обикновено
започваше с думите:
- Когато бях малко момиче и хората ме питаха дали искам
да стана медицинска сестра, учителка или майка когато порасна, аз отговарях
ето така: "Не, искам да бъда надзирателка в затвор, защото тогава ще
съм тези три неща едновременно."
Разказът винаги се удостояваше със смях, а Гуен Хардинг
обичаше да мисли, че смехът помага на хората да се поотпуснат малко.
Ако накараш някого да се засмее, не правиш ли живота му малко по-добър?
Не е ли това един вид малък подарък? Ето защо Гуен често се чувстваше
разочарована от себе си след дълъг ден в "Дженингс". Не можеше да направи
живота на затворничките много по-хубав и почти със сигурност не можеше
да ги накара да се разсмеят. Искаше й се да можеше.
Освен това й се искаше да накара петте представители на
"Джей Ар Ю Интернешънъл" също да се засмеят. Всички бяха тържествено
насядали пред нея в нейния слънчев, но някак прашен кабинет в "Дженингс".
Това не беше първият път, когато се срещаше с Джером Ларднър, плешивия
дребен човечец с изпъкнала адамова ябълка, но не познаваше останалата
част от екипа му. Те изглеждаха взаимнозаменяеми в малките си костюми,
с ниските си подстрижки и малката си възраст. Сякаш бяха във възрастовата
група между двайсет и четири и двайсет и осем години. Гуен Хардинг бе
свикнала да вижда млади затворници, но персоналът й беше зрял.
Дори Джером Ларднър, когото безмилостно - но само наум - наричаше "Плешивеца",
беше доста под четирийсетте.
- Надяваме се да постигнем - обясняваше Ларднър - не само
ново ниво на продуктивност, но и ново ниво на печалба в изправителното
заведение.
- Е - изтъкна с усмивка Гуен, - всяка печалба ще
бъде ново ниво, нали? Затворите никога не са печелили пари.
- Разбира се - кимна Джером, - определено никой от обществените
затвори не печели пари, но приватизираните го правят.
Тази дума! Гуен отново реши, че няма да влиза в статистически
спорове с Джером Ларднър. Всеки път, когато подлагаше под съмнение някой
от неговите "факти", той вадеше статистически данни. Ако цифрите не
лъжеха, тогава лъжците като Джером определено не мислеха да нищо друго,
освен за това как да защитават собствената си позиция.
- Специалистите по производствено управление на затворници
са изключително ефективни в надзираването на продуктивността на работниците
в приватизираните заведения - продължи да опява Плешивеца.
Понякога на Гуен й трябваха до пет минути, за да проумее
какво означаваше терминологията на "Джей Ар Ю". Изглежда избягваха да
използват директни думи като "затвор" или "принудителен труд", когато
имаха възможност да ги заместят с техните многосрични гатанки. Може
би заблуждаваха политиците, но не и Гуен.
- Каквото и да казахте току-що, сигурна съм, че сте прав
- отвърна тя.
Най-после! Изтръгна малко изкискване и няколко кикотения
от персонала на "Джей Ар Ю". Гуен подозираше, че вероятно се смееха
на нея, а не с нея. Представяше си, че сигурно беше обект на
много шеги в "Джей Ар Ю". Но това не беше нищо ново. Знаеше например,
че в "Дженингс" много от жените - както затворничките, така и персоналът
- я наричаха "През" - от "президент". Но не поради силния й образ или
авторитет, а заради злополучното й име. Когато Гуен Хардинг пристигна
за пръв път в "Дженингс", табелката с името й беше погрешно изписана
и гласеше: Уорън Г. Хардинг вместо Уордън Г. Хардинг (Игра на думи:
Warren (англ.) - Уорън, Warden (англ.) - директор на затвор. - Бел.
пр.). Прие, че грешката е неволна, а не преднамерен опит да я накарат
за изглежда глупаво. Поръча да поправят табелката, но запази първата
у дома си и забавляваше приятелите и роднините си с нея на вечерни тържества
и семейни събирания - навремето, когато даваше вечери и имаше семейство,
което да събира.
Сега Гуен можеше просто да се засмее за табелката, но това
не беше най-достойният начин да поеме задълженията си като нов директор.
За щастие, с течение на времето Гуен забеляза, че все по-малко от жените,
изпращани в "Дженингс", знаеха кой е бил Уорън Г. Хардинг. Смяташе,
че в края на краищата "През" щеше да се замени с някое ново име - вероятно
нещо още по-обидно. Може би вече беше заменено. От година на година
затворническата популация растеше, променяше се и ставаше все по-слабо
образована и по-проблемна. Миналата седмица беше поразена, когато разбра,
че Флора, затворничка на средна възраст, занимаваща се с прането, очевидно
не правеше разлика между голям град и държава.
- Щом изляза оттук, ще отида в Париж - бе заявила Флора.
Във Франция? - учуди се Гуен.
И там - беше отговорът.
Това можеше да е нещо, на което да се посмее, ако не беше
толкова тъжно. Гуен предпочиташе двете с Флора да имаха нещо, на което
да се посмеят заедно. "Дженингс" бе толкова тъжно място, че й
се искаше всички те - затворничките, надзирателите, персоналът - да
имаха нещо, за което да се смеят. Но, в края на краищата, това беше
затвор, нали? Тя бе началничката - а не някакъв клоун. Не беше и учителка,
медицинска сестра или майка. Работата не се оказа това, което някога
си беше представяла. Противно на онова, което тя (и никой друг) мислеше
за своя "забавен анекдот за публични речи", работата на надзирателя
нямаше нищо общо с грижовността, медицината или майчинството. Все повече
се оказваше чисто административен пост, който изискваше опит в управлението
на персонала, приготвянето на храна и здравеопазването, попечителските
грижи, както и - съвсем очевидно - криминалното поведение. Ако трябваше
да започне отначало, Гуен Хардинг с радост би избрала да стане медицинска
сестра, учителка или майка. Но не можеше.
Гуен погледна служителите от "Джей Ар Ю" пред нея. Въздъхна.
Беше голяма загуба на време. Докато се опитваше да се съсредоточи върху
безкрайния монотонен монолог на плешивия, осъзна, че не беше сигурна,
че вече знае каква е; натоварването на работата й се бе променило
твърде много. Имаше все повече документация, все по-малко контакти със
затворничките и на практика никакви образователни и рехабилитационни
програми. Основният фокус на работата й беше съсредоточен върху съкращаването
на разходите - особено откакто "Джей Ар Ю" бяха започнали да проучват
възможностите за приватизирането на "Дженингс" преди около година.
Накрая Плешивеца престана да говори и един член на съвсем
младия му екип подхвана за някаква "комунална кооперация", която щяла
да направи сградите по-добри, по-здрави, по-чисти, по-големи и по-красиви.
На Гуен не й беше ясно как щеше да се постигне това без огромно вложение
на пари. В инфраструктурата на "Дженингс" не бяха инвестирани средства
от десетилетия. Не можеше да намери пари дори за рутинна поддръжка.
На Гуендълин Хардинг й беше изключително трудно да разбере
как една нискобюджетна и порутена държавна институция за така наречената
"рехабилитация" на жени би могла изведнъж да се превърне в доходоносен
клон на международен корпоративен конгломерат. На Гуен не само й бе
трудно да си представи как можеше да стане това, но й ставаше и пределно
ясно, че според глупаците от "Джей Ар Ю" тя трябваше да проумее, че
подобно нещо наистина бе възможно. Ха! Дори Уорън Г. Хардинг
не би могъл да се справи. Работата, която Плешивеца възнамеряваше да
възложи на Гуен, изискваше понятие от търговски сделки, маркетинг и
повечето страни на частния сектор. А тя нямаше никакъв опит и познания
в никоя от тези области - нито пък искаше да има.
Ами ако тези идиоти успееха да сключат договор с щата?
Когато ставаше дума за щата, всичко беше възможно. Какъв ли хаос
щеше да настъпи тогава? Гуен предвиждаше толкова жестоко и некомпетентно
управление, че не изключваше вероятността за въоръжен бунт. Огледа двайсет
и няколко годишните хлапаци пред нея. Ако загинеха до един в сценарий
като "Атика", тя изобщо не би съжалявала. Щеше да съжалява само
за това, че затворничките щяха да бъдат принудени да лежат по-дълго.
Според нея би било крайно несправедливо да ти удължат присъдата, когато
просто си се опитвал да направиш услуга на човечеството.
Гуен започваше да се изморява и ядосва на тези чакали.
Ами ако персоналът, който беше назначила и обучила през годините се
окажеше уволнен, за да може някой двайсет и три годишен директор да
поеме управлението? Ами ако тя самата се окажеше заменена от "комуналните
услуги" или "специалиста по производствено управление на затворници"?
"Дженингс" беше изправително заведение за жени, а не някой от онези
"почивни клубове в провинцията" за мошенички с бели якички от Уолстрийт.
Това я подсети за постъпването на новата затворничка, определено
за този следобед. Дженифър Спенсър - вдигналата огромен шум бизнесдама
от Уолстрийт с "присъда от три до пет в затвор-почивен клуб" според
вестниците, трябваше да пристигне. Почивен клуб! На Гуен й се искаше
някой ден да посети лично тези провинциални почивни клубове. Може би
съществуваха за престъпниците с бели якички от мъжки пол, но
доколкото й бе известно - а тя знаеше много - никъде в Съединените щати
нямаше изправително заведение за жени, което да не беше непоносимо претъпкано,
с плачевен недостиг на персонал и/или катастрофално нуждаещо се от основен
ремонт. В "Дженингс " нямаше нищо, което дори отдалеч да напомняше на
удоволствията на провинциален почивен клуб.
В "Дженингс" ги имаше всякакви. Имаше жени, които бяха
извършили жестоки убийства, имаше и баба, която не бе направила нищо
престъпно, освен да отглежда малко марихуана, за да намали страданията
на неизлечимо болния си внук. И защо? Защото, когато губернаторът обяви
война на наркотиците и законодателите раздадоха задължителни двайсетгодишни
присъди дори за най-дребното провинение, всички, заловени в мрежата
- от китовете до дребните риби - се озоваха пред прага на Гуен.
А когато се озоваха тук, тя трябваше да се погрижи за всички
тях. Хранеше ги, приютяваше ти, слагаше ги да спят и се опитваше да
се погрижи за медицинското им лечение. Същевременно се стараеше да поддържа
дисциплината и обстановката, които задържаха капака на тенджерата под
налягане "Дженингс", пълна с гняв, негодувание и - най-убийственото
от всичко - отегчение. Междувременно, в персонала нямаше медицински
лица на пълен работен ден, образователните и подготвителните програми
бяха занемарени, нямаше специални удобства за семейни посещения или
срещи с децата с преспиване, и макар сред персонала й да се срещаха
неколцина, които работеха съвестно, Гуен имаше и доста защитени от синдиката
лъжци и садисти, които тя трескаво се надяваше някой ден да се озоват
от другата страна на решетките. Провинциален почивен клуб? Едва ли.
Доходоносен изправителен център? Това беше още по-смешно. Гуен наистина
изсумтя.
Тя бързо взе кърпичката, която държеше затъкната в ръкава
си и си избърса носа, сякаш бе кихнала. Е, помисли си тя, докато началник
Гуендълин Хардинг продължаваше да държи кормилото на Изправително заведение
за жени "Дженингс", то нямаше да бъде нито провинциален почивен клуб,
нито корпоративен щаб. Щеше да бъде място, където тъжни, увредени и
гневни жени се изолираха от едно общество, което изискваше тяхното отстраняване.
И ако тя имаше смелостта и издържливостта да го направи, когато тези
жени бяха освободени, те щяха да напуснат "Дженингс" някак изцелени,
по-обнадеждени и частично рехабилитирани и приемливи за обществото.
Това беше най-скромната й мечта.
Намести се на стола и прочисти гърлото си. Като управител
беше свикнала да я наблюдават и да й се подчиняват стотици хора. Дори
най-лекото присвиване на очите от нейна страна обикновено даваше резултат.
Но на тази среща сигурно би могла да си запали косата и това
нямаше да спре младата жена, която сега плещеше неуморно за телемаркетинг.
Телемаркетинг?
Гуен погледна часовника си. Щеше да им даде още няколко
минути, а после излитаха. Трябваше да се срещне с днешната нова затворничка,
да й обясни правилата и да я зачисли към килията. Дженифър Спенсър щеше
да бъде изпитание за Гуен. Пристигаше като "знаменитост". Цяла Америка
бе чела за нея много преди да я изпратят в "Дженингс". Нейната история
беше във всички вестници и списания, а снимките й с нейния красив млад
адвокат приличаха на извадки от светската хроника. Дори когато я бяха
отвели в съда с белезници, тя държеше главата си изправена и носа си
навирен, сякаш отиваше на среща с борда на директорите.
Гуен Хардинг се страхуваше, че идването на Дженифър Спенсър
в "Дженингс" беше сделка. Във всички истории, които бе прочела за арестуването,
процеса, присъдата, а сега и грозящото я лишаване от свобода, Дженифър
Спенсър изглеждаше и звучеше като чистокръвно животно, което винаги
стоеше на първо място. Дженифър Спенсър беше свикнала да се отнасят
с нея като с победителка. А това означаваше, че сигурно имаше много
аутсайдери, които ковяха нож от някое контрабандно парче метал, огънато
в рамката на прозореца, за да накълцат лицето на жена като Дженифър
Спенсър. Непредизвиканото насилие не беше епидемично в "Дженингс", но
понякога се случваше и представляваше постоянна тревога за Гуен Хардинг.
Тя обаче го прогони от мислите си и се опита да се съсредоточи върху
думите на момичето пред себе си.
- И така, всъщност - обясняваше младата жена - телемаркетинговият
персонал може да се надзирава само от три смени, което ще дава двайсет
и четири часово покритие на операция, която може да се продава постоянно,
гарантирайки...
Това беше достатъчно. Тези хора бяха само посетители. Не
им се отчиташе - засега. Гуен стана, погледна Джером и кимна с глава.
- Е, благодаря ви - грубо заяви тя. - Информацията беше
крайно изчерпателна.
Изчерпателна и непонятна за Гуен. Хората от "Джей Ар Ю"
започнаха да шумолят с книжата си и да се прегрупират. Нямаха представа
с какво се занимаваха. Кой щеше да обучава жените? И по-важното, какво
щеше да ги мотивира? Всичките й служители и всичките й надзиратели
не можеха да ги накарат да внимават с прането или дори да приготвят
храна, която да е по-добра от помия. Повечето от затворничките нямаха
нищо против да живеят в кочина и малко си правеха труда да се грижат
за външния си вид или личната си хигиена.
Гуен се изправи, отвори вратата на кабинета си и изпрати
набързо глупаците от "Джей Ар Ю". Те излязоха, без дори да погледнат
секретарката й, госпожица Риглинг, или Мовита Уотсън, затворничката,
зачислена към кабинета на Гуен от останалите лишени от свобода. Мовита
беше забележително изключение сред затворничките в "Дженингс". Гуен
знаеше, че не биваше - всъщност не можеше - да си позволява да
има любимки, но Мовита беше... ами, тя беше особена. По-компетентна,
по-умна, по-стилна, с по-голямо излъчване, интелект и скрити номера
от всички, които Гуен някога беше познавала. Мовита ръководеше най-задружната
бригада в затвора, а сигурно и самия затвор. Жените от бригадата я обичаха
и я уважаваха по начин, на който Гуен - когато беше в по-извратените
си иронични настроения - почти завиждаше.
Ако глупаците от "Джей Ар Ю" изобщо имаха някакъв разум,
помисли си Гуен, щяха да разговарят с Мовита, вместо с мен.
